Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Женевиев пребледня съвсем и след една силна въздишка падна на пода.
В същата минута в залата се яви Лорен, придружен от двама жандарми. След него вървеше Симон, който седна веднага между зрителите. Беше редовен посетител в съда.
— Името и презимето ви? — попита председателят.
— Максимилиан Жан Лорен.
— Занятие?
— Свободен човек.
— Свободен, но за още твърде кратко време — обади се Симон от място и се закани с юмрук.
— Не сте ли роднина на подсъдимата?
— Не, но имам честта да бъда един от приятелите й.
— Знаехте ли, че тя работи за спасяването на кралицата?
— Откъде бих могъл да знам за това?
— Тя не ви ли е казала?
— На мен ли, члена на секцията на термопилите? И таз хубава!
— Виждали са ви на няколко пъти заедно с нея.
— Може, може дори много пъти да са ме виждали!
— Знаехте ли, че тя е аристократка?
— Знаех, че е съпруга на един кожар.
— Мъжът й не е упражнявал занаята, под който се е прикривал.
— Това никак не ми е известно. Аз не съм бил приятел с мъжа й!
— Кажете ни какво знаехте за мъжа й?
— На драго сърце. Той е един проклет човек!
— Господин Лорен — обади се посъвзелата се Женевиев. — Моля ви, смилете се!…
Лорен продължи безизразно:
— Който е пожертвал съпругата си, която виждате тук, за задоволяване на политическите си страсти не, а от обикновена лична вражда, пфу! Такъв човек аз го считам толкова долен, колкото е долен Симон!
Димер посиня.
Симон поиска да каже нещо, но председателят го спря с ръка.
— Личи, че вие твърде добре знаете тази история, гражданино Лорен — рече Фуке. — Разкажете ни я.
— Пардон, гражданино Фуке — отговори Лорен, — вече казах всичко, което зная.
Той седна на мястото си с нисък поклон.
— Гражданино Лорен — продължи обвинителят, — твой дълг е да осветлиш съда по въпроса!…
— Нека той се осветли с онова, което вече казах — рече Лорен. — Колкото до тази нещастна жена, тя е била накарана насила да направи онова, което е сторила… Виждате я, погледнете я само и ми кажете дали прилича на съзаклятница. Принудили са я и тя не е имала възможност да се противопостави.
— Така ли смяташ?
— Уверен съм!
— В името на закона — каза Фуке, — предлагам гражданинът Лорен да бъде изправен пред съда не като свидетел, а като съучастник в делото на тази жена!
Морис тежко въздъхна. Женевиев скри лице в шепите си. Симон, възхитен от развоя на нещата, извика:
— Гражданино обвинител, днес ти спасяваш отечеството!
Лорен, без нищо да каже, прескочи решетката, която отделяше Женевиев от залата, и седна до нея. Веднага щом се настани до нея, той хвана ръката й, целуна я почтително и после със спокойствие, което наелектризира всички присъстващи, каза:
— Добър ден, гражданко, как сте?
XLIX
Всичко това като картина от приказките мина пред очите на Морис. Облегнат на сабята си, той виждаше как всичките му приятели се сгромолясват в бездната един по един. Той си представяше всичко останало тъй ясно, че се питаше — защо той, комунарят, другарят на всички невинни нещастници по съдба, се е вкопчил тъй алчно в брега на бездната и не се предава все още на виелицата, която го издухваше да отиде при тях.
В мига, когато прескачаше решетката, Лорен беше успял да забележи Димер сред множеството. Женевиев се наведе над ухото му.
— Господи — рече тя, — знаете ли, че Морис е тук?!
— Къде тук?
— Не поглеждайте веднага, защото може би ще ви забележат.
— Не се страхувайте.
— Точно зад нас, до вратата. Колко ли ще му бъде мъчно, ако нас ни осъдят?
Лорен изгледа жената с нежно съчувствие.
— Ще ни осъдят — рече той — и ви моля да не се съмнявате никак в това. Разочарованието ви ще бъде огромно, ако имате неблагоразумието да се надявате на някакво оправдание!
— О, Боже мой! — прошепна Женевиев. — Нещастният, как ще остане сам на тази земя!…
Тогава Лорен се обърна към Морис. Женевиев, която също не можа да издържи на изкушението, хвърли бърз поглед към момъка.
Морис стоеше, загледан в тях, с ръка на сърцето.
— Има един начин да се избавите — рече Лорен на Женевиев.
— Сигурен ли е? — попита тя и очите й блеснаха от радост.
— Никак не се съмнявам.
— Ако може да ме спасите, Лорен, да знаете само как ще ви благославям!
— Но този начин… — замисли се момъкът. Женевиев прочете колебание в очите му.
— И вие ли — рече тя — видяхте Димер?
— Да, видях го. Искате ли да се избавите? Нека го докарат тук и него, и вашето избавление е сигурно!
По всяка вероятност Димер усети по погледа на Лорен какви думи си разменяха двамата подсъдими, защото веднага пребледня. Но той скоро дойде на себе си и се усмихна по същия гробовен начин, както се беше усмихвал преди.