Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Не е възможно — каза Женевиев. — Ако го издам, аз няма да мога повече да го мразя!
— По-добре си признайте, че той знае колко сте великодушна, и сега се подиграва наум с вас!
— О, разбира се, той познава и себе си, и мен, и всички ни…
— Женевиев, аз не съм толкова великодушен, колкото вас. Позволете ми да го докарам тук, на това място, за да загине!
— Не, Лорен, заклевам ви, отървете ме от всичко онова, което ме кара да мисля, че имам и съм имала нещо общо с този човек! Дори и в смъртта! — добави тя. — Струва ми се, че ще изневеря на Морис, ако умра заедно с Димер!
— Но вие няма да умрете!
— А ще мога ли да живея, ако той умре?
— О, Боже Господи, колко е прав Морис, че толкова ви обича! Вие сте ангел, а отечество ви е небето. Нещастният Морис!…
Гражданинът Симон, който не можеше да знае какво си говорят двамата подсъдими, се пулеше и кипеше от гняв срещу тях.
— Гражданино жандарм — рече той, — защо позволяваш на тези конспиратори да продължават да кроят предателските си планове срещу републиката дори в революционния съд?
— И таз хубава! — възрази жандармът. — Ти много добре знаеш, гражданино Симон, че тук никой не може да крои никакви планове или — даже да ги крои — не може да стори нищо. Тези граждани си говорят. А щом законът не им забранява да си говорят в колата, защо да им се забранява това в съда?
Този жандарм беше Жилбер. Той бе познал Женевиев, че е същата онази жена, която бе хванал в стаята на кралицата. Чрез честността, с която винаги се бе отнасял към храбростта и предаността, той проявяваше своето съчувствие.
В това време председателят се съвещаваше със заседателите. По предложение на ФукеТренвил той започна да разпитва:
— Подсъдими Лорен, от какъв род са били вашите отношения с гражданката Димер?
— От какъв род са били ли питате, гражданино председател?
— Да.
— Чисто приятелство свързваше нашите сърца.
Тя ме обичаше като брат, аз я обичах като сестра…
— Гражданино Лорен — обади се ФукеТренвил, — стиховете сега не са най-подходящият начин… Отгоре на всичко, рима няма — добави той.
— Как да няма? — полюбопитства Лорен.
— Ами няма. В първия стих има едно „т“ в повече.
— Сечи, гражданино обвинител, сечи, това ти е занаят — съгласи се великодушно Лорен.
При тази безспорно ужасна шега безстрастното лице на ФукеТренвил леко прежълтя.
— А гражданинът Димер как е гледал на това приятелство на съпругата си с един човек, който е минавал за републиканец? — попита Фуке.
— О, нищо не мога да кажа за това — рече Лорен. — И преди ви казах, че въобще не съм познавал гражданина Димер. Нещо, за което между другото съвсем не скърбя…
— А защо не ни казваш, че причина за вашата чиста дружба с подсъдимата е бил приятелят ти Морис Ленде? — попита Фуке.
— Не го казвам — отвърна Лорен, — тъй като е неприлично да го правя. Струва ми се, че и вие дори трябваше да постъпите като мен.
— Гражданите съдии — каза ФукеТренвил — трябва да обърнат внимание на този странен съюз на двама републиканци с една аристократка. И забележете, тяхното приятелство започва точно тогава, когато тази аристократка е започнала да крои най-черното предателство в света против народа.
— Как съм могъл да знам за предателството, за което говориш, гражданино обвинител? — попита Лорен повече с негодувание, отколкото със страх от грубостта на обвинението.
— Вие сте познавали тази жена — рече председателят, — били сте неин приятел, тя ви е имала за брат, вие сте я имали за сестра и отгоре на всичко не сте знаели какви планове крои тя? Та нима е възможно, както вие сам казахте, нима е възможно тя сама, без ничия помощ да е извършила злодеянието, в което я обвиняват?
— Тя не го е извършила сама — възрази Лорен. — И самата тя ви го каза, казах ви го и аз и пак го повтарям: мъжът й я е принудил със сила!
— Но как тогава не познаваш мъжа й, след като мъжът й по това време е живеел в един дом с нея?
Лорен можеше да разкаже великолепно за първото изчезване на Димер. Лорен можеше великолепно да разкаже за любовта между Морис и Женевиев, Лорен можеше великолепно да разкаже как Димер бе откраднал и скрил жена си, и благодарение на тези обяснения да се отърве от каквото и да е обвинение. Но по този начин той щеше да издаде тайната на приятелите си, щеше да накара Женевиев да се черви пред толкова много хора. Той само поклати глава в знак, че отказва да обясни.
— Казвайте — рече председателят. — Какво бихте могли да отговорите на гражданина обвинител?