Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Да, добре… Как е нашата малка госпожица Трент?
— Добрали са се до досиетата й — отвърна Стайн. — Всичките. А Артър… го няма никакъв.
Споменаването на името на Причард накара лицето на О’Конъл внезапно да се вкамени, а очите му се присвиха срещу Стайн.
— Артър К. Причард с несекващата популярност.
— Никакво К — поправи го той. — Това е Кларк. Нашите имена нямат инициал за средно име.
— Да ти го начукам, Боби. — О’Конъл се изправи и се приближи към умивалника. Завъртя крана на чешмата и си напълни устата с вода. — Нямаш представа какво става, нали? — попита го той, докато я поглъщаше. Изсмя се на себе си. — Той ми обеща, ти знаеш. Тя излиза от играта. Тежката му дума. — Той изрева и заби юмрук в стената. — Да, да ти го начукам, Артър Причард! — Той се обърна към Стайн. — Каза, че била приключила. Готова. Само дето не му се налагаше да ходи да я прибира, нали? Не беше необходимо да маха онези проклети копелета от улицата, да я вижда застанала в онази хотелска стая, стиснала до побеляване пистолета, така чак да ти се… Не знам. — Той затвори очи и отпусна глава. — Тя беше добро дете, знаеш ли? — Гласът му се бе снишил до шепот. — И страхотен стрелец. Страхотен. Това беше тя. — Той отвори очи и се втренчи в Стайн. — Мислиш си, че е могла да се върне за момичето ли? Сякаш е имала избор. — Той отново се изсмя на себе си, после отново се доклатушка до стола си, като си пое дълбоко дъх, докато сядаше. — Тя обвиняваше себе си за всичко и той я върна. Защо го направи, Боб? Защо? — Той оброни още веднъж брадичката си върху гърдите. После отвори очи и се загледа в колегата си, без всякаква следа от топлота. — Трябваше да го проумеем още тогава. Не трябваше да я оставяме сама. Трябваше да се погрижим.
Стайн го изчака да потъне дълбоко в креслото.
— Нямам вина за това.
— Това е добре, Боби. Ти май наистина си вярваш. — Горчивината отново се бе върнала в гласа му. — Лепни си тенекийката на задника и го начукай на другия. Браво, Боби. Браво.
— Ти наистина ли мислиш, че съм го желал? — Отново направи пауза. — Тогава върви по дяволите. Не го правя заради Артър. Това е заради нея.
Бившият оперативен работник примигна няколко пъти. След около минута той се изправи, пое си още веднъж дълбоко въздух, после приглади с длани косите си и разтри лице. Протегна врат и се изкашля.
— Да, не съм толкова зле, колкото изглеждам. Не повече от половин бутилка на ден. Върхът.
— Ще повърнеш всичко само след четвърт час. Усмивката се върна, макар че този път беше малко по-различна от предишната.
— Не насилвай късмета си, господин Стайн.
— Тази вечер трябва да дойдеш с мен.
О’Конъл се опита да прогони алкохолната омая от главата си.
— И къде, ако не е тайна?
— Това зависи от теб.
Ирландецът вдигна глава.
— Къде е тя, Боби? И къде е, между другото, господин Причард? Или ти не си в течение?
— Има нещо, което трябва да знам? — Стайн погледна шефа си.
— Един мъничък проблем за това, на кого можеш да имаш вяра. — О’Конъл се изправи и отново се приближи до умивалника, пусна крана с пълна сила и жадно загълта водата.
— Което означава какво?
Той наплиска главата си, преди да отговори.
— Което означава, че те знаят коя е.
— Къде?
— В къщата на Тайг. Сан Франциско.
— Кога?
— Преди дванайсет ча̀са.
О’Конъл затвори чешмата и вдигна поглед към Стайн, изтривайки лицето и врата си с хавлията.
— И тя е още там?
Стайн бавно поклати глава.
— Аз… не съм сигурен.
— Това е лошо, Боби. Това е страшно лошо.
Сара огледа пътеката пред себе си с петнадесет или повече купета, милостиво запълнени, с тук-там празни седалки, но с достатъчно хора, за да й осигурят някакво подобие на прикритие. Зад нея, все така плътно насядали, имаше хора, които се прибираха от работа, и отпускари, някои потънали във вестници, други — в разговори, но повечето от тях бяха със сходни вратовръзки и шалове. При по-обстоен оглед тя откри, че панталоните и ризите им също много си приличаха — прилежно изгладени сиви фланелени тъкани, всички с мокасини или с лачени обувки. Толкова за сливането с околната обстановка. И въпреки това тя се отдръпна вляво, облягайки се на ръба на седалките, докато напредваше навътре във вагона. С всяко ново купе изскачаха все едни и същи вратовръзки и панталони, поли и блузи, които още повече засилваха мистерията. Пътеката обаче оставаше чиста от всякакви други хора без костюми. Ако хората на Причард бяха във влака, те все още не се бяха добрали до пълния с клоуни вагон.
Сара зърна едно празно място в последното купе, върху което си отдъхваха обувките на все още невидимия пътник. От лявата й страна мъж към края на тридесетте, също в пълна униформа, се бе потопил в някаква кръстословица. До прозореца, с гръб към стената. Половин минута по-късно Сара учтиво мина покрай него, видя как обувките освободиха седалката и тя седна, притиснала чантата до себе си.