Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Повърхностни неща, с други думи.
— Да.
— Можеш обаче да проникнеш и по-дълбоко.
— Вероятно мога да разголя душата и, но няма да е оправдано.
— При тези обстоятелства ще бъде, Джейк. Представи си, че е кладенец, от който всеки ден трябва да отпиваш по няколко глътки, за да си сигурен, че водата още е хубава. Искам да ми кажеш, когато нещо в нея се промени. Особено ако замисля алейо.
Джейк го погледна удивено:
— Бягство? Къде ще бяга?
Роланд поклати глава:
— Не знам. Къде се крият котките, когато раждат? В някой шкаф? В плевнята?
— Ами ако и кажем и другата вземе нещата в свои ръце? Ако Мия замисли алейо и завлече Сузана със себе си?
Роланд не отговори. Точно от това се опасяваше и Джейк бе достатъчно умен, за да се досети.
Джейк го погледна с известно отвращение…, но и с примирение.
— Веднъж на ден. Не повече — каза.
— По-често, ако усетиш, че нещо се е променило.
— Добре. Отвратително е, но аз поисках да говорим дан-дин. Ти ме надви.
— Това не е канадска борба, Джейк. Не е игра.
— Знам. — Момчето поклати глава. — Имам чувството, сякаш си обърнал нещата срещу мен.
„Не съм обръщал нищо срещу теб, Джейк“ — помисли си Стрелеца. Радваше се, че никой от другите не подозира колко объркан се чувства, колко му липсва интуицията, помагала му в толкова трудни ситуации досега. „Обърнах го… но само защото ме принуди.“
— Сега ще мълчим, но ще и кажем преди идването на Вълците — заключи Джейк. — Преди да влезем в битка. Разбрахме ли се?
Роланд кимна.
— Ако се наложи първо да се бием с Балазар, в другия свят, ще трябва да и кажем. Ясно?
— Става. Добре.
— Отвратително е — измърмори Джейк.
— И за мен.
Еди седеше на верандата на Джафърдсови и дялкаше; слушаше някакъв объркан разказа на Дядото и кимаше с надеждата, че го прави на подходящите места. Когато Роланд и Джейк се появиха, остави ножа и скочи да ги посрещне, като извика Сюз.
Тази сутрин беше в изненадващо добро настроение. Среднощните му страхове се бяха разсеяли, както почти винаги става — като вампирите от първи и втори тип на отец Калахан тези страхове са алергични към дневната светлина. Най-важното бе, че на закуска всички деца на Джафърдсови бяха налице. От обора наистина беше изчезнало едно прасенце сукалче. Тян бе попитал Еди и Сузана дали не са чули нещо през нощта и кимна мрачно, когато поклатиха глави.
— Да. Мутантните породи са почти изчезнали от другите части на света, но не и на север. Всяка есен ни посещават глутници подивели кучета. Преди две седмици бяха в Кала Амити, следващата вече ще досаждат на Кала Локуд. Тихи са. Не че не вдигат шум, просто са неми. Тук нямат нищо. — Тян посочи гърлото си. — Е, поне ми направиха една услуга. Намерих огромен плъх в обора. С откъсната глава.
— Гаднооо — измърмори Хеда, бутна купичката си и направи красноречива гримаса.
— Яж си кашата, госпожичке — предупреди я Заля. — Трябват ти сили, когато простираш.
— Ма-мооо, защооо аааз!
Еди погледна Сузана и и намигна. Тя му отвърна със същото; всичко беше наред.
Е, беше поскитала през нощта. Беше похапнала. Бе заровила остатъците. Да, трябваше да направят нещо за тази бременност. Без съмнение. Само че — когато му дойде времето. През деня мисълта, че Сузана би могла да нарани дете, му се струваше абсурдна.
— Хайл, Роланд, Джейк — поздрави Заля от верандата и Еди се обърна към нея.
Тя направи реверанс.
Роланд свали учтиво шапката си, после си я сложи и попита:
— Сай, подкрепяш ли съпруга си за противопоставянето срещу Вълците?
Тя въздъхна, но в очите и се четеше увереност:
— Да, Стрелецо.
— Искаш ли помощ от нас?
Роланд зададе въпроса с нормален тон, почти между другото, но сърцето на Еди подскочи, а Сузана стисна силно ръката му. Това беше третият въпрос, най-важният, и той не го задаваше на едрите земевладелци в Кала или на богатия търговец. Задаваше го на тази обикновена селянка със скромно вързана коса, напукани и загрубели ръце и избеляла престилка. И така трябваше да бъде. Защото душата на Кала Брин Стърджис беше в петдесетината дребни стопанства като това. Нека Заля Джафърдс да говори от името на всички. Защо не, по дяволите?
— Искам и благодаря — простичко отвърна тя. — Светият Господ и Исус Човека да ви благословят.
Роланд кимна небрежно:
— Маргарет Айзенхарт ми показа нещо.
— Така ли? — попита Заля и се усмихна леко.
Тян излезе иззад ъгъла; изглеждаше уморен и потен, макар че беше едва девет часът. През рамо носеше изтъркана конска сбруя. Той поздрави Роланд и Джейк и прегърна жена си през кръста.