Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
Сянката затвори вратата на лимузината.
— Мистър Икигами казва, че можете да го придружите.
— Благодаря ви. — Тръгнах към камиона. Четирима кофти момчета от „Мацуко“ покриваха сандъците с огромен син брезент, на който се виждаше емблемата на фирмата в червено, зелено, златисто и черно — стилизиран дракон с две саби.
Сянката ми препречи пътя.
— Той иска да каже, че можете да се возите при него.
Съдружниците ви могат да се качат при нашите хора от охраната.
Защо ли направо не ни предаде и ключовете на шибания град, както я е подкарал? Поклоних се.
— Много мило от негова страна.
Помислих си, че на всичко отгоре той е и първокласен смотаняк с лайнен мозък.
Натоварихме се. То Шо дойде с мен. Останалите се качиха в джиповете — по един от стрелците на То Шо и един американец. Гадния реши да се качи в кабината на камиона. Това ми хареса — умееше да кара такива камиони по-добре от много професионалисти.
Аз и То Шо се качихме в лимузината. Икигами се беше настанил от дясната страна на задната седалка под една лампа за четене и в скута си държеше азиатското издание на „Уол Стрийт Джърнъл“.
От другата му страна седеше Сянката — преводачът, — който, сега разбрах, носеше пистолет „Валтер“ в раменен кобур от замшева кожа. Понечих да се настаня до Икигами, но Сянката ми даде знак да заема другото място. То Шо седна отпред до шофьора зад преградата от дебело стъкло. Не можех да го виждам и чувам.
След около минутка тръгнахме. Погледнах през опушеното стъкло и видях, че напускаме кея и тръгваме по пътя към магистралата. Оттам конвоят премина през лабиринт от промишлени паркове и складови комплекси и излезе на пътя към магистралата с шест платна.
Изминахме няколко километра на юг, отбихме по едно по-тясно шосе със затревена площ в средата, завихме на запад, а след това на север. Никой не говореше. Икигами разглеждаше списанието си. Така преминахме през Сагамихара, Хачиойи и Акишима. Малко след зазоряване стигнахме Йокота и тръгнахме на изток по двупосочен път, който ни изведе на друг еднопосочен асфалтиран път, минаващ покрай ограда от вериги и бодлива тел в горния й край. Натиснах нос към страничното стъкло, когато конвоят намали скоростта и запълзя съвсем бавно. В далечината пред нас забелязах неохраняем портал. Зад него, озарен от ранната светлина на утрото, се виждаше огромен склад.
Посочих с палец към склада.
— Значи тук ще ги складирате? — попитах.
Слабичкият бизнесмен сгъна вестника по ръбовете така, сякаш се готвеше да прави оригами.115
— Да. Най-после… стигнахме — отговори Икигами на английски със силен акцент. — Най-после ракетите са в безопасност. Аз контролирам всичко зад тази ограда. — Усмихна се на начина, по който реагирах на английския му. — А вие, майоре, се справихте добре.
Сянката от другата му страна започна да мърда на седалката, сякаш имаше намерение да се протегне.
— Благодаря ви — казах на Икигами. — Но, моля ви, не продавайте краставици на краставичар.
Сянката спря и леко се извърна към мен. Аз замахнах с левия си лакът и го ударих в преградата, като счупих врата му и натроших трахеята му.
Наведох се над тялото му и извадих пистолета от кобура, изтеглих пълнителя и затвора, за да извадя патрона от цевта. Направих същото и с другите патрони от пълнителя, за да ги огледам. Пистолетът беше зареден с шест куршума „Елей“ 22-и калибър — такива избираха убийците по целия свят. Те са тихи и смъртоносни. Идеални са за затворени пространства като лимузината на Икигами, където човек трябва да се тревожи и за вторични попадения.
Докато проверявах оръжието, Икигами ме гледаше със смесица от възхищение и ужас.
— Не се тревожете, Хидео сан. Няма да ви застрелям. Още не.
Върнах куршумите в пълнителя, сложих го в пистолета, вкарах патрон в цевта и освободих предпазителя, а после прибрах пистолета в джоба си. Идеално пасваше там. Бях приключил, когато конвоят спря — малко след портала.
— Аз не се тревожа, гайджин — каза Икигами. — Ти си мъртвец. Всички вие сте мъртъвци. Това искаше Грифит сан. Тук просто ще изчезнете.
— Не се надявай на такова нещо, заднико. — Открехнах вратата на лимузината и избутах трупа на Сянката навън. Вратата на шофьора се отвори и големият американец изскочи навън. Очите на Икигами светнаха, но отново помръкнаха, като видя как мъжът се строполи по лице на асфалта.
Излязох, хладният утринен въздух ме лъхна и се протегнах.
— Добре ли са всички?
То Шо излезе от предната врата на лимузината.
115
Японско изкуство за направа на различни фигурки от хартия. — Б.пр.