Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
Добре. Навит бях. Вдигнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Казах:
— Ало?
Отговори ми един глас:
— На телефона е полковник Макарти.
Кой беше полковник Макарти, мамицата му?
Сигурно беше много досетлив, защото веднага отговори:
— Началник на военната полиция от Морската пехота на САЩ.
Значи беше от Куантико.
— С какво мога да съм ви полезен, полковник.
— Свалете оръжието. Имението е заобиколено от огромна военна част.
Лицето ми сигурно ме издаваше.
— Казах ти — обади се подигравателно Пинки.
— Нищо не си ми казвал, смрадливецо.
— Налей ми малко джин, Дик.
Това беше най-интелигентното нещо, което каза през цялата вечер. Кимнах към Уондър. Той му наля един инч напитка в чашата, добави лед и я подаде на Пинки.
— Да ви е сладко, адмирале.
— Благодаря. — Пинки огледа отблизо огледалните очила за стрелба на Уондър. — Познаваме ли се?
— Мисля, че не.
Пинки пое чашата и седна в удобно кресло. Отпи от джина.
— Е, Уондър… нали така се казвате?… Добри коктейли правите.
Обърна се към мен:
— Знаехме за Грифит, но не можехме да направим нищо. Сложно беше. Ако някой започнеше следствие, в което дори съвсем слабо се намекваше за Грифит, то се прекратяваше отгоре. Има прекалено много високопоставени приятели. Това е по-сложно дори от аферата „Тейлхук“, а и по-опасно. В края на краищата ние говорим за сигурността си, за ядрени оръжия.
Пинки разклати напитката си.
— Затова се нуждаехме от истински дивак, който да раздвижи нещата.
— Това бях аз, така ли?
— Точно така, капитане. Знам колко мразиш командването. Знам как работиш. Почти можех да гарантирам, че на пряка заповед ти няма да се подчиниш и ще направиш операцията в стил „Ако няма други указания“. В дебелата ми словашка тиква започнаха да се подреждат късчета информация и факти.
— Искал си да побеснея.
— Точно така. Знаехме, че нещо става. Но честно казано, Дик, системата си има своите ограничения и колкото и да не ми е приятно, трябва да ти кажа, че Грифит и хората му знаеха как да я манипулират. По-добри бяха от нас.
Погледна ме полуусмихнато и направи гримаса, сякаш много му се искаше да се изправи, но се въздържа. Въздъхна силно.
— Но ти пък си по-добър от тях. — Пинки отново отпи от джина. — Дик, имаш ли нещо против да добавиш още малко лед?
Взех му чашата и отидох до бара. Гласът му ме последва:
— Не ми харесва как работиш, Дик. Честно казано, мисля, че ако страната ни не воюва, трябва да те държим в клетка. Но понякога имаме нужда от животни. Такъв беше случаят и сега. Когато Грант отиде при командващия, за да уреди връщането ти в армията, ние решихме, че това е златна възможност, и се възползвахме от нея.
Бръкнах в кофичката с лед, извадих малко лед, натроших го в юмрука си и ги пуснах в чашата му.
— О — обади се Пинки. — Няма нужда да го раздробяваш. И на кубчета си е добре.
Върнах му напитката.
— Благодаря ти, Дик.
Погледнах Пинки. Беше един шибан идиот, бюрократ, тъпак и смотаняк. Беше придирчив, надут лайномозъчен задник с малка пишка.
— Искаш да кажеш, че си нагласил цялата тази верига от събития? Не си толкова умен, Пинки.
Той протегна дългите си крака, прекръсти ги в глезените, сръбна си джин и махна с ръка.
— Дик, Дик, не ми прави това, за което постоянно обвиняваш Военноморските сили.
— Какво е то?
— Подценяват те.
Това ме накара съвсем да млъкна. Имаше право.
— Добре, Пинки. Нека поставим и теб под съмнение. Как ме навря във всичко това?
Пинки обясни. Чул беше за историята в „Нарита“, когато телеграмата от военноморския аташе в Токио е попаднала на бюрото на командващия. Пинки обясни, че случаят в „Нарита“ е „ужилване“, нагласено от него и от Грифит с одобрението на командващия. Но всъщност тук имаше хитрина — операцията била предназначена да провери доколко Грифит е ангажиран с контрабандното пренасяне на оръжия. Ако детонаторите се загубеха в една уж непробиваема операция, то командващият и Пинки щяха да добавят още една черна точка към досието на Грифит.
След това пристигнала телеграмата с описание на моето присъствие. Обадил се на Пинки, който след като погълнал четвърт опаковка хапчета „Малокс“, звъннал на приятеля си Тони Меркалди в Разузнавателния отдел на Военноморските сили на САЩ.
Изразих изненада, че и той познава Мерк. Пинки каза, че има много по-широк кръг от познати, отколкото подозирам.
Както и да е, той продължи да обяснява, че знаел какви приятели сме с Мерк от почти двадесет години, още от колежа на Военновъздушните сили в Монтгомъри, Алабама, където двамата прекарахме по-голямата част от 1976 г. Затова помолил Мерк да му помогне и да ме препоръча на един бизнесмен, когото започнали да заплашват. Пинки знаел, че този човек искал Грант Грифит да представя фирмата му за някакъв договор за Военноморските сили.