Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
В него имаше шифри и телефакси, както и доста пари. Слязох на долната палуба и прочетох телефаксите. Бяха много интересни.
След като всичко се успокои, отново претърсихме кораба за Мани Танто. Работехме на три двойки. Тръгнахме от бака и се насочихме към кърмата — каюта след каюта, цистерна след цистерна, коридор след коридор. Открих помещения, за чието съществуване никога не съм подозирал. Но от Мани нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил.
Разбира се, не беше изчезнал. Намираше се там някъде навън и чакаше. Е, бяхме готови — въоръжени и опасни. Освен това трябваше да управляваме и танкера. На всеки от тюлените определих четиричасова вахта на мостика. Корабът се движеше на автопилот, дневниците ни показваха курса и шифрите позволяваха да изпращаме съобщения до Япония с верни кодове. Следователно ни оставаше само да седнем удобно и да се наслаждаваме на гледката. Трудното щеше да дойде след шест дни, когато се наложи да слезем на земята.
През това време бях направил и няколко бързи телефонни обаждания по спътниковата система. Свързах се със Стиви Уондър, който през смях ми каза, че Пинки в момента ражда багер, защото сме изчезнали от лицето на земята.
— Шибаните ченгета от ФБР ще се побъркат, Дик, хуй такъв.
Почувствах се страхотно. Казах му, че скоро ще се видим и да бъде готов да действа.
— Помислих, че никога няма да ме помолиш за това.
После се свързах и с То Шо, за да е сигурно, че ще ни посрещне когото трябва при пристигането в Йокосука. Долових въздишка, когато му казах къде се намирам и какво имам при себе си. Помоли ме да му се обадя след петнадесет минути. Когато се чухме отново, каза, че е разговарял с шефа си и е получил разрешение да изпрати с хеликоптер екип при нас 36 часа преди пристигането ни.
— Ще вилнеем, Дик, и всичко ще приключи, преди шибаните политици да са усетили какво е станало. Няма начин вече да се намесят.
Прозвуча ми добре. Обадих се и на телефонния секретар на Майк Риган, за да му кажа, че всички сме още живи. Дойде време да се съблека по долни гащета и да проведа тренировка на голямата равна палуба на „Акита Мару“. Въздухът беше кристален, слънцето приличаше жарко и животът изглеждаше абсолютно шибано прекрасен.
Искам да кажа, че беше прекрасен — докато на третата нощ Мани Танто не ни направи визита на учтивост. Беше малко след 2,00. Чувствахме се доста комфортно. Оказа се, че е прекалено комфортно, а той несъмнено беше чакал тъкмо това. Аз бях на руля, а Пачия крак ми правеше компания. Не го чухме — по-скоро го усетихме. Сякаш призрак премина през мостика.
Изведнъж една малка кама закова ръката на Пачия крак за масата с картите. Той извика и я дръпна — не му се отрази никак добре. Докато се огледам и разбера, че не мога да достигна автомата си, който лежеше безполезен на три метра от мен от другата страна на мостика, Мани беше разрязал Пачия крак като пиле и се беше устремил към мен с голям, окървавен нож в ръка.
Гадното на боя с ножове е, че при всички случаи те порязват. Не е възможно друго. Всички онези филми, в които героите се нападат с ножове и замахват отново и отново, но успяват да се опазят, са боза.
Ако се биете с нож, със сигурност ще ви порежат. Затова предпочитам пушките. По-ефикасно е да застреляш някого от пет метра, отколкото да го оставиш да размахва пред лицето ти голямо, грозно острие и да ти нанесе телесна повреда.
Но тук нямах избор. Мелезът беше избрал мястото и времето и аз можех само да се постарая да не му позволя да владее положението напълно.
Той беше обезумял. Носеше бойната си маска — лицето му бе боядисано с черти камуфлажна боя, на челото си беше вързал черна лента, а косата му бе прибрана отзад в самурайски стил. Очите му светеха като въглени и в тях се отразяваха червените, сините и зелените лампички на таблото за приборите. Голите му гърди, нашарени със същите тигрови ивици като лицето му, се повдигаха нагоре-надолу.
Хубаво ме поряза, преди да успея да поставя пред себе си един метален стол — сряза ме от външната страна на лявата ръка и ми пусна доста кръв. После, усмихнат все така дивашки, както преди толкова години в Три Тон, отстъпи, за да прецени как да ме нападне най-добре.
Мушна с ножа напред. Аз се наведох. Престори се, че напада. Парирах го. Замахна. Отстъпих встрани.
През цялото време отчаяно търсех импровизирани оръжия, а Мани продължаваше да замахва. В колана си носех джобно ножче. Беше едно от онези морски сгъваеми ножчета с голямо плоско острие за рязане на въжета и с шило за разплитане. Започнах да се бъркам за него, а с помощта на стола се опитвах да държа Мани встрани.
С една ръка отворих шилото и го стиснах в юмрук. Стърчеше само около пет сантиметра. Като укротител на лъвове замахвах със стола, за да го държа на разстояние от себе си.