Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
Ако можеше да възникне проблем, то той се криеше у нас, хората от Американските военноморски сили. В края на краищата нас ни преследваха. Освен това нямахме паспорти, а кредитните ни карти и документите за самоличност бяха фалшиви и това вероятно беше добре известно на ФБР. Самолетът и товарът му може да бяха неприкосновени, но нас — кучета ни яли.
На То Шо му трябваха почти три минути, за да разреши този проблем. Появи се с шест дипломатически паспорта от Коста Рика. Конфискували ги при разкриване на операция по продаване на жителства в посолството на Коста Рика.
— Истински са — каза той. — Въпросът е дали можем да ги приготвим навреме.
Престояхме в „Ханеда“ шест часа, докато един екипаж от отдела в „Куника“, еквивалент на нашия Отдел за технически услуги — фалшификаторите, които уреждат смяната на документите, — ни направи снимки и ги залепи в паспортите, дадоха ни визи и поставиха печати за влизане в Япония. Дадоха ни и визи за САЩ.
— По дяволите, как се снабдихте с тези неща? — посочих релефния печат в червено, бяло и синьо на петата страница, където според консула на САЩ, наречен Мерилин Повънмайър, аз притежавах дипломатическа виза за влизане в Съединените американски щати и в републиката, където беше издаден паспортът.
— Има някои неща, които дори ти не трябва да знаеш — каза То Шо. — Това е едно от тях. Но печатът на визата е истински.
Трябва да се запомни — съгласих се да приема, без да подлагам нещата на съмнение.
— Благодаря, Тош… и да ти го начукам много.
Поклони се по японски и ме прегърна по американски.
— Пази се, смотан космат гайджин заднико.
— Трудна работа, смрадливецо.
— Е, в такъв случай ти пожелавам приятно прекарване.
— Това е друго.
В гълфстрийма имаше телефон и след като прелетяхме над щата Монтана, аз се обадих.
— Кабинетът на адмирал Прескът.
— Кажете му, че се обажда Дик Марчинко.
Ясно долових ахкане.
— Да, сър.
Пинки се обади почти мигновено и започна да ръмжи и да ме заплашва, като на всяка втора дума използваше „гореказаното“ и „по дяволите“. Оставих го да бръщолеви. Не плащах този разговор. Когато се поуспокои, успях да пусна няколко думи.
Нещата, които му казах, го накараха да наостри уши. Казах му какво и как исках и че ако не направи нещата така, както искам, ще разбива големи камъни на по-малки камъни в затвора в Левънфорд до края на живота си.
Сбогувах се не особено дружелюбно. Погледнах часовника си. След три часа щяхме да кацнем в Уорингтън. Време беше да поспя.
Обезвредихме охраната на Грант Грифит в „Хъстингс“ без проблеми. Те не очакваха никого, пък и не носеха някакви особени оръжия. Така че когато Грант и Пинки дойдоха, униформените полицаи под наем, както и тримата прислужници на Грифит, двамата икономи, камериерът му и човекът от конюшнята бяха навързани и складирани в един обор наблизо.
Бях отворил бара в огромното фоайе на „Хъстингс“ и се почерпих с три джина „Бомбай“. Стиви, който дойде с нас за празненствата, сърбаше истинско английско горчиво пиво, което идваше от едно буре в мазето. Останалите момчета се придържаха към „Куърс“.
Когато чухме колите отвън, вече бяхме нагласили всичко.
Пръв влезе Грифит. Видя ме и езикът му инстинктивно се плъзна по горната му устна.
— Дик…
— Да ти го начукам, смрадливецо.
Докато влизаше във фоайето, Гадния се приближи зад него и го пребърка, после го бутна към мен.
— Чист е, капитане.
Сега беше ред на Пинки. Малката бира го опипа и извади сгъваем нож от неръждаема стомана от униформеното му сако. Подаде ми го.
Пинки ме гледаше гневно.
Отвън се дочу шум от борба. Проверих какво става през стъклото на предната врата и видях, че Чери, Под и Пик бяха обезвредили тримата шофьори и шестимата мъже от Следствената служба, доведени от Пинки за охрана. Бедните смотаняци лежаха по лице на чакълената настилка с белезници на ръцете си. Валеше и вероятно щяха да настинат. Лошо. Но не можеха да се скрият от дъжда, тъй като Нод стоеше под навеса на вратата и ги наблюдаваше с готов за стрелба автомат МП-5. Нод можеше да улучи десетцентова монета от десет метра, без да се прицелва.
Поведох двамата пленени през фоайето. Токовете ми тропаха по чамовите дъски на пода. Преминахме по дългия коридор и през арката, след което влязохме във фоайето на Грифит, където ризниците се осветяваха от скрити прожектори. Посочих към двата стола с прави облегалки, които бях разположил в средата на стаята.