Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Хей, Нико! — подвикна лаконично един от тях и вдигна фотоапарата си.
Нико поклати глава и инстинктивно прегърна дъщеря си, опитвайки се да прикрие лицето й. Катрина само въздъхна, но щом минаха покрай фотографите, се измъкна от прегръдката й.
— Мамо! — изрече тихо тя и метна гневно назад косата си. — Прекаляваш! Вече не съм малко момиченце!
Нико се закова на място и се усмихна неловко на дъщеря си. Почувства неочаквана болка от неодобрението в тона й. Мисълта, че дъщеря й може да я намрази, беше като пробождане от остра кама. Но тя все пак си оставаше нейна майка, а Катрина — нейното малко момиченце.
— Като твоя майка мое задължение е да те пазя! От всичко! И това ще продължи най-малко до петдесетата ти година!
— О, я стига! — нацупи се момичето.
„Боже, скоро ще се целува с момчетата!“ — помисли си стреснато майка й. Не искаше дъщеря й да се замесва с момчета още от сега. Това си беше пълна загуба на време. Тийнейджърите са по правило кошмарни. Като че ли двамата със Сеймор трябваше да я изпратят в девическо училище, на някое по-безопасно място, като например Швейцария… Но как, за бога, щеше да издържи да не вижда дъщеря си седмици наред?!
— Хей, мамо! — подвикна Катрина и я погледна загрижено. — Хайде да намерим татко! — Грабна ръката на майка си и я помъкна напред.
— Чакай малко, миличка! На високи токчета съм! — подвикна Нико и веднага си даде сметка, че звучи точно като собствената си майка. Мамка му! Добре де, и какво от това?! Когато сама станеш майка, няма начин поне мъничко да не заприличаш на своята — борбата с този природен закон е чиста загуба на време. Освен това е приятно да…
— Та ти си буквално родена с високи токчета! — засмя се Катрина и се закова в подножието на стълбите, за да я изчака. — Ти си родена да управляваш!
— Благодаря ти, Кити!
— Нашата Туни със сигурност ще спечели, нали, мамо? — възкликна момичето и хвана майка си за ръка. — Татко казва, че тя е най-красивата малка представителка на своята порода в нашата страна! И ако съдиите не оценят този факт…
И продължи в този дух, изпълнена с въодушевление. Нико кимаше и я слушаше и за пореден път си мислеше колко много обича дъщеря си и какъв огромен късмет има с нея.
21
Шейн беше облечен с бели дънки и червена риза. Но черешовочервено, а не коледно. С малък зелен алигатор върху лявата страна на предницата. Ризата беше пъхната в дънките, които пък бяха прихванати с кафяв кожен колан с нишки в розово, жълто и синьо. Но най-силно впечатление й направи ризата му. Беше сигурна, че до края на живота си няма да я забрави.
— Обратно към аерогарата, ако обичате! — каза Уенди.
Шофьорът кимна. Тя се изуми от спокойствието, с което изрече тези думи. Звучеше като робот. Без никакви емоции. Но в това нямаше нищо изненадващо. Вече се чувстваше окончателно умряла отвътре. Без чувства, без душа. Нищо никога нямаше да може да я докосне. Тя беше просто една машина. Единственото, заради което я ценяха, бе способността й да изкарва много пари и да издържа семейството си. Да плаща за прищевките им. Иначе никой от тях не се нуждаеше от нея.
Колата забави покрай портите и Уенди внезапно осъзна, че веднъж преминала границите на Клуба за поло на Палм Бийч, за нея няма връщане назад. „Спри! — извика отчаяно някакъв глас дълбоко в нея. — Върни се! Върни се!“ Но един друг глас я предупреди: „Не! Вече преживя достатъчно унижения! Трябва да теглиш чертата, иначе окончателно ще изгубиш уважението им! Ако сега се върнеш, с нищо няма да можеш да промениш ситуацията. Само ще я влошиш. Няма връщане назад! Само напред, напред с ужасната истина!“
Белите метални врати се разтвориха със скърцане и колата мина между тях.
Уенди се отпусна назад, като че ли се страхуваше да не я види някой. Кое от всички неща би могла да направи по-различно? Какво точно трябваше да каже? Какво са очаквали от нея да каже? Какъв би трябвало да бъде подходящият отговор на реплика като: „Уенди, просто не те обичам! И не мисля, че някога съм те обичал!“?
Де да можеше поне децата да са до нея, да я утешат… Но сигурно и те не я искаха. А дали това е вярно или тя само преиграваше? Не подхождаше ли прекалено незряло към ситуацията? Та в крайна сметка те бяха само деца и просто не искаха да си развалят деня! Тя би могла да остане и да ги види, но не желаеше да стои до Шейн и до родителите му, които непрекъснато я наблюдаваха, сякаш искаха да й кажат: „Та той никога не те е обичал! Как не го разбра досега?!“