Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
- Колкото и да предложим на госпожа Трентам, тя за нищо на света няма да ни продаде жилищните сгради.
Подполковникът закима убедено, ала единственото, което каза по въпроса, беше:
- Проклетия!
Веднъж мама и тате ги нямаше вкъщи и аз потърсих в телефонния указател името „Трентам“. Имаше само едно: майор Дж. X. Трентам, депутат, Честър Скуеър деветнайсет. Това не ми помогна особено.
Когато през 1939 година от колежа „Тринити“ ми отпуснаха стипендия „Нютон“, с която да следвам математика, тате направо щеше да се пръсне от гордост. В края на седмицата всички се вдигнахме и отидохме с колата в университетското градче, за да видим къде ми предстои да живея, а после тръгнахме да разглеждаме колежите.
Небосклонът над мен бе съвсем ведър, ако не броим един-единствен облак, при това буреносен: нацистка Германия. В Парламента се обсъждаше мобилизацията на всички, навършили двайсет години, и аз изгарях от нетърпение да дам своя принос, в случай че Хитлер дръзне да стъпи на полска земя.
Първата ми година в Кеймбридж мина добре главно защото ми преподаваше Хорас Брадфорд, смятан заедно с жена си Виктория за един от най-ярките представители на поколение много надарени математици, които по онова време водеха занятията в университета. Мълвеше се, че като първенец на курса госпожа Брадфорд била спечелила престижната награда „Ранглър“, но не и я дали просто защото била жена. Вторият в класирането станал пръв - разказах на мама тази случка и тя направо побесня.
Госпожа Брадфорд се радваше много, че още през 1921 година мама е получила научна степен в Лондонския университет, докато Кеймбридж отказваше да признае нейната дори през 1939-а.
Подобно на мнозина от началните курсове в „Тринити“, и аз, след като завърших първи курс, подадох молба за доброволец, моят преподавател обаче ме попита дали искам да работя с него и с жена му в Министерството на войната, в нов отдел, който щял да се занимава единствено с разчитането на шифри.
Приех, без изобщо да се замислям, и се размечтах как ще седя в някоя тясна, слабо осветена стаичка в Блечли Парк и ще се опитвам да разгадая шифрите на германците. Изпитвах известни угризения на съвестта, че ще бъда сред малцината в униформа, които ще се забавляват по време на войната. Тате ми даде малко пари да си купя на старо авто мобил „Морис Гараж“, което означаваше, че от време на време ще мога да отскачам до Лондон, за да се видя с нашите.
Понякога успявах да се отскубна за час-два, за да обядвам с татко в Министерството на хранителната промишленост, той обаче ядеше само хляб и сирене, които поливаше с чаша мляко - очевидно за да дава пример на подчинените си. Господин Селуин ме предупреди, че баща ми със сигурност вдъхновява останалите, но надали се наяжда, после добави, че бил запалил дори министъра.
- Но не и господин Чърчил, нали? - предположих аз.
- Доколкото подразбрах, той е следващият в списъка му.
През 1943 година ме произведоха капитан - така Министерството на войната просто признаваше приноса на новоучредения ни отдел. Татко, естествено, бе на върха на щастието, аз обаче съжалявах, че не мога да споделя с него и с мама радостта си, когато разчетохме шифъра, използван от командирите на германските подводници. И до ден днешен не проумявам защо те продължиха да шифроват съобщенията с кода „Енигма“, при положение че ние отдавна го бяхме разгадали. Той беше мечта за всеки математик - след доста усилия го разчетохме върху обратната страна на листа с менюто в ресторант „Лион“ недалеч от Пикадили. Келнерката, която ни обслужваше, се развика, че съм бил простак. Засмях се и доколкото си спомням, реших да не се връщам в службата и да ида вкъщи, та и мама да ме види в капитанската униформа. Според мен изглеждах страхотно, но тя ми отвори и подскочи като ужилена. Бях стъписан, че ме гледа така, сякаш е видяла призрак. Съвзе се доста бързо, но първата и реакция на униформата ми се превърна в поредната брънка от сложната главоблъсканица. Главоблъсканица, към която постоянно се връщах.
Другото, което ме озадачи, бе последният ред в поместен във вестника некролог, на който почти не обърнах внимание, докато не прочетох, че някоя си госпожа Трентам щяла да наследи баснословно състояние. Това само по себе си не ми се стори чак толкова важно, докато не прочетох отново некролога и не научих, че въпросната госпожа е дъщеря на някой си сър Реймънд Хардкасъл, име, позволило ми да запълня доста квадратчета и отвесно, и хоризонтално. Ала най-много ме озадачи това, че сред роднините, които според некролога бяха надживели сър Реймънд, го нямаше името на Гай Трентам.