Пленница на короната

Обръщам се удивено към Ричард.

— Вярно ли е това?

Той ме стрелва с бърз, измъчен поглед.

— Не знам — казва кратко. — Епископът твърди, че оженил Едуард за лейди Елинор в законна церемония. И двамата са мъртви. Едуард обяви Елизабет Удвил за своя съпруга, а сина й — за свой наследник. Нима не трябва да зачета желанията на брат си?

— Не — казва майка му безцеремонно. — Не и когато желанието му е било погрешно. Не е нужно да отстъпваш престола на едно копеле.

Ричард се обръща с гръб към огъня. Обгръща с длан рамото си.

— Защо не сте говорили за това никога преди? Защо го чух първо от епископ Стилингтън?

Тя вдига ръкоделието си.

— Какво имаше за казване? Всички знаят, че я мразя и че тя ме мрази. Докато Едуард беше жив и държеше да я нарича своя съпруга и да признава децата, какво значение биха имали думите ми? Или думите на който и да било друг? Той беше затворил устата на епископ Стилингтън, защо аз да се обаждам?

Ричард клати глава.

— Около Едуард има скандали още откакто се качи на престола — казва той.

— И нито една дума срещу теб — напомня му майка му. — Заеми сам престола. В Англия няма нито един мъж, който би защитил Елизабет Удвил, освен ако не е някой от семейството й или вече не го е подкупила да й служи. Всеки друг я познава каквато е в действителност: прелъстителка и вещица.

— Тя ще бъде мой враг до живот — отбелязва Ричард.

— Тогава я дръж в свято убежище до живот — казва тя, усмихвайки се, самата тя напомняща на вещица. — Дръж я на осветена земя, в полумрак, и малкото й вещерско сборище от дъщери заедно с нея. Арестувай я. Дръж я там — като отшелница с потомството й от копелета.