Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Полека, полека — с усмивка каза м’сю Пиер и докосна гърба му с пухкава ръка в контешка ръкавица.
Бледият път се увиваше в, долнопробна живописност няколко пъти около основите на крепостта. Наклонът на места бе стръмен и тогава Родриг припряно издърпваше скърцащата ръчка на спирачката. М’сю Пиер, отпуснал ръце върху дръжката на бастуна си с муцуна на булдог, весело оглеждаше скалите, зелените склонове между тях, детелината, и лозята, въртележката от бял прах и заедно с това галеше с поглед профила на Цинцинат, който все още се бореше. Хилавите, сиви, превити гърбове на седящите на капрата бяха съвсем еднакви. Копитата шляпаха, пляскаха. Като спътници се въртяха стършели. Колата от време на време изпреварваше бързащи поклонници (например затворническия готвач и жена му), които се поспирваха, закрили лица от слънцето и праха, а сетне ускоряваха крачка. Още един завой на пътя — и той се проточи към моста, като напълно се отвърза от бавно въртящата се крепост (вече застанала съвсем зле, перспективата се бе разместила, нещо се кандилкаше…)
— Съжалявам, че така избухнах — умилно говореше м’сю Пиер. — Не ми се сърди, пиленце мое. Нали разбираш колко е обидна чуждата разпасаност, когато ти самият влагаш цялата си душа в работата.
Изгромоляха по моста. Вестта за смъртното наказание започна да се пръска из града едва сега. След колата тичаха червени и сини момчетии. Мнимият смахнат, едно старче евреин, вече от много години ловящо несъществуваща риба в безводната река, заприбира партакешите си, бързаше да се присъедини още към първата група граждани, запътили се за Интересния площад.
— … но не си заслужава да си спомняме за това — говореше м’сю Пиер, — хората с натура като моята са сприхави, но бързо им минава. По-добре да обърнем внимание на поведението на прекрасния пол.
Няколко девойки без шапки, като бързаха и пискаха, изкупиха всичките цветя на тлъстата цветарка с кафяви гърди и най-пъргавата успя да замери колата с букет, като едва не свали каскета от главата на Роман. М’сю Пиер я заплаши с пръстче.
Кобилата, извила голямо мътно око към плоските петнисти песове, стелещи се до нейните копита, пряко сили ги мъкнеше нагоре по Садовая и тълпата вече ги настигаше — по колата удари още един букет. Но ето свърнаха надясно по Матюхинска, покрай огромните развалини на древната фабрика, сетне по Телеграфна, вече звънтяща, плачеща, дудукаща със звуците на настройваните инструменти — и по-нататък — по непавираната шушнеща пресечка, покрай градинката, където от скамейките се вдигнаха двама мъже с цивилни дрехи, с брадички, щом видяха каляската, и жестикулирайки силно, взеха да си я сочат взаимно — страшно възбудени, с квадратни рамене — и ето, завтекоха се, като усилено и ъгловато размахваха крака, и те натам, накъдето тичаха всички. Зад градинката една бяла дебела статуя се бе разцепила на две — вестниците бяха писали, че от светкавица.
— Ей сега ще минем покрай твоята къща — много тихо каза м’сю Пиер.
Роман се завъртя на капрата и обърнал се назад, към Цинцинат, подвикна:
— Ей сега ще минем покрай вашата къща. — И веднага се обърна отново, подскачайки от удоволствие, седнал като момче.
Цинцинат не искаше да гледа, но все пак погледна. Марфинка, седнала в клоните на безплодната ябълка, махаше с кърпичка, а в съседната градина сред слънчогледите и слеза махаше с ръкав плашило с продънен цилиндър. Стената на къщата, особено там, където преди играеше сянката от листата, странно се бе откъртила, а част от покрива… Отминаха.
— Ти все пак си някак безсърдечен — каза м’сю Пиер, въздъхвайки, и нетърпеливо мушна с бастуна си коларя, който се надигна и с бесни удари на бича постигна чудо: крантата препусна в галоп.
Сега пътуваха по булеварда. Вълнението в града растеше. Разноцветните фасади на къщите, разлюлени и плющящи, припряно се украсяваха с приветствени плакати. Една къщурка бе особено нагиздена: там вратата се отвори бързо, излезе юноша, изпращаше го цялото семейство — тъкмо днес бе достигнал присъствената възраст, майка му се смееше през сълзи, бабата му тикаше пакет в торбата, малкият му брат му подаваше тояжката. По старинните каменни мостчета над улицата (някога толкова спасителни за пешеходците, а сега употребявани само от зяпачите и от началниците на улиците) вече се блъскаха фотографи. М’сю Пиер повдигаше шапка. Контетата с лъскави „часовничета“ изпреварваха каляската и надничаха в нея. От кафенето изтърча някакъв с червени шалвари и с кофа конфети, но неулучил, обля в цветна виелица завтеклия се от отсрещния тротоар, подстриган равно юнак с хляб и сол върху блюдо.