Моят замък

Мислех да му споделя идеята за среща с психоаналитик, но я премълчах и се опитах да измисля нещо по-неангажиращо.

— Ами Саймън смята, че ти си самобитен автор; че не можеш да пишеш книга след книга, както обикновените писатели, защото искаш онова, което създаваш, да е стойностно. Според него ти се стремиш да намериш някаква нова форма… Спомена нещо подобно и през онази първа вечер, когато се запознахме с него и с брат му, не си ли спомняш?

— Да, спомням си много добре — отвърна баща ми и видимо се успокои. — Думите му тогава силно ме впечатлиха. После, естествено, осъзнах, че е било само тактичен начин да се измъкне от неприятна ситуация, но за известно време Саймън наистина бе успял да ме заблуди, че точно така си мисли. Дори ми се струва, че точно неговите думи станаха причина да започна да… — Той пак млъкна. — Хей, тичай да си легнеш, детето ми.

— О, татко! — извиках. — Да не искаш да кажеш, че отново си започнал да пишеш? Нима всичките тези странности — четенето на детски книжки и вестници от типа на „Пощенски гълъб“, наистина имат някакъв смисъл?

— О, небеса! За какъв ме вземаш? Разбира се, че имат смисъл!

— Дори и нащърбената чиния ли? И опитите ти да четеш по улеите на грамофонната плоча? Колко вълнуващо! Макар че просто не съм в състояние да си представя…

— Не е и нужно — сряза ме той. — Гледай си твоята работа и не си пъхай носа в чуждата, това е.

— Не мога ли с нещо да ти бъда полезна? Аз съм доста интелигентна, както знаеш. Никога ли не изпитваш желанието да си поприказваш с някого?

— Никога — отвърна баща ми. — Да говоря, да говоря… Същата като Топаз си. Като че ли изобщо ще разберете за какво става дума, като ви кажа! Да не говорим пък за Топаз — в момента, в който разбере, че съм се хванал на работа, всеки художник в Лондон ще го знае. Ти пък ще кажеш на Саймън, а той ще напише някоя прочувствена статия по въпроса. Мили Боже! Колко дълго една новост ще си остане такава, щом всички започнат да се занимават с нея? Според мен пазенето на тайна е есенцията на всяко творчество. А сега изчезвай!

— Ще изчезна, ако ми отговориш само на един-единствен въпрос: колко време ще ти отнеме да довършиш новата си книга?

— Да я завърша ли? Че аз още не съм я започнал! В момента събирам материал, а това може да се проточи до безкрайност, както знаеш. — Закрачи из стаята и заговори по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Може би е възможно да поставя началото и сега, в този момент, ако съм изправен пред страх от смъртно наказание. Имам нужда от гръбнак…

— Заради това ли взе онзи от рибата?

Той се извърна нервно към мен.

— Не ме иронизирай, ако обичаш! — По лицето ми прочете, че не съм имала подобни намерения, засмя се и продължи: — Не, някъде по пътя рибата треска се превърна в херинга. Знам, знам, много неща се променят. Трябва да започна да изучавам видовете риби, населяващи световния океан, също и китовете… и предшествениците на китовете… — Отново говореше на себе си, като не спираше да кръстосва из стаята. Не смеех да помръдна. — Праисторическите, допотопните риби… Ноевият ковчег може би? Не, само не библейски сюжети този път! Праисторическите са по-добри — всичко започва от една малка костица на мамут…