Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Естествено, за да направя тази толкова изискана и както можеше да се допусне — порочна логическа конструкция, бяха нужни години. И ако първия извод формулирах веднага, в продължение на няколко дни след онова контролно, то до третия допълзях едва на около двадесетина години, след като направих не една цицина на меката си глава, която не можеше да отказва и да произнася думата не. Аз и досега така и не се бях научил да казвам не, но за сметка на това се научих да живея по начин, по който това мое неумение не ми причиняваше кой знае какви неприятности. И по-конкретно, скрих се зад Муся като зад брониран щит. Ако исках да откажа участие в някое мероприятие — а мен постоянно ме молеха за нещо и ме канеха на разни места, — то това много успешно го правеше Котараната, тъй като на всички отдавна вече им бе известно, че по официални поводи трябва да се обръщат само към нея. А когато някой успяваше да се докопа до мен по телефона, аз веднага го препращах към литературния си агент, позовавайки се на обстоятелството, че само тя знае целия ми график.
Между другото тази систематизирана представа за собствения ми характер и навиците ми не възникна при мен от само себе си, а благодарение на дългите ми разговори с Хипопотам Викторович. Именно по време на един от тези разговори, които Хипопотама наричаше сеанси, аз си спомних за случката с контролното ми по алгебра и чак след това ние вече постепенно размотахме цялото кълбо. До този ден дори не подозирах, че епизодът с корен квадратен от две бе оказал толкова силно и продължително въздействие върху мен.
Този разговор — много добре си спомням — започна с въпроса, който ми зададе Хипопотама: а защо ми е необходим литературен агент? Та нали деветдесет и девет процента от руските автори прекрасно се справяха със собствени сили. Аз започнах да изброявам функциите, които изпълняваше Муся, и постепенно се очерта една неподозирана за мен картина. Първо, Муся ми бе нужна, за да казва на този или на онзи неприятните неща, които аз не можех или не исках да кажа. Неслучайно Боря Викулов ме наричаше Сладкото бонбонче, защото аз наистина исках да бъда приятен на всички и да се харесвам на всички. Истинско Златно момче. За мен мисълта, че някой не ме обича, че ме мрази или дори просто не се отнася добре към мен, бе непоносима.
Второ, Муся вършеше вместо мен онези неща, които всички нормални хора вършат сами. Обаждаше се, уговаряше се, изясняваше се, разплащаше се. Дори даваше оформени във вид на подаръци рушвети, когато беше необходимо. И причината не се коренеше в това, че аз съм мързелив. Досадният Хипопотам ме хвана за ръка и ме поведе далеч-далеч, в най-ранното ми детство, и най-неочаквано в паметта ми изплува епизодът с басейна.
Бях на пет години и родителите ми, които се бяха ужасили от моята нарастваща пълнота и от неподвижния ми начин на живот в прегръдка с книгите, решиха да ме дадат в спортната школа по плуване. Един прекрасен ден татко ме заведе на басейна да ме записва. Вече бяхме наближили сградата на спортния комплекс, когато той най-неочаквано каза:
— Ще влезеш вътре, Андрюша, ще се съблечеш в гардероба, ще се качиш на втория етаж, ще намериш стая номер четиринадесет и ще попиташ за…
Той назова някакво име, но сега вече не помнех какво беше то. Разбрах, че татко няма да дойде с мен и ужасно се изплаших, но не посмях да възразя, защото бях възпитан в дух на пълно и абсолютно послушание. Не зная защо ме изпрати сам — или имаше спешна работа, или искаше да провери степента на моята самостоятелност.
Аз тръгнах. Намерих споменатата стая и онзи чичко, когото ми посочи татко. Чичкото ми нареди да се съблека по плувки, заведе ме до басейна и ме накара да му покажа как плувам. Аз, общо взето, можех да плувам, в смисъл че успявах да се държа над водата и да се придвижвам напред.