Фантомът на паметта

— Ще ми го покажеш ли? — попитах предпазливо.

— Може! — сви рамене Акси. — Само че това едва ли ще ви е интересно.

— Че защо? Значи за теб е интересно, а за мен — не, така ли?

— Добре де, както искате. На мен ми е все едно. Да вървим!

Той тръгна напред, леко накуцвайки, а аз послушно го последвах. След като отминахме две пресечки, влязохме през една незабележима на пръв поглед врата, зад която започваше дълго стълбище с няколко площадки, което водеше надолу. Вървяхме и вървяхме, а стълбището все не свършваше. Дори и да се спускахме в някакво мазе, то като че ли бе доста надълбоко.

Но се оказа, че не е мазе, а огромен подземен цирк с разположени амфитеатрално места за зрителите и обичайна кръгла арена. Вътре имаше много хора, но залата не беше изцяло запълнена и някъде около една трета от местата бяха свободни. Акси почти веднага се откъсна от мен, промъквайки се между редовете към някаква видима само за него цел, а аз седнах на най-близката празна седалка и се заех да наблюдавам какво става наоколо.

Първото, което видях, бяха акробатите, които изпълняваха някакви номера под купола. Триковете им не ми се сториха кой знае колко сложни или оригинални, но пък какво ли можеше да се очаква от едно селце, в което едва ли идваха на гастроли добри трупи. Вероятно всички артисти бяха местни и доморасли. Но след това, когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че те изпълняват номерата си, без да са обезопасени. Нито с въжета, нито с мрежи отдолу. Я виж ти! Акробатите свършиха изпълнението си и се скриха зад кулисите, аз се приготвих да се полюбувам на останалите циркови жанрове — клоунада, дресура, езда, жонгльорство, но на арената отново се появиха акробати, само че други. Вдигнаха ги с трапеца нагоре и всичко се повтори отначало: обикновени номера, но изпълнени без обезопасяване. И следващият номер отново бе дело на въздушни акробати. И отново, и отново… Започнах да разбирам какво се крие зад случващото се: хората изобщо не идваха тук, за да гледат сложни, пък и красиви и изящни трикове, нямаше значение колко прости и дори примитивни изглеждаха номерата, защото смисълът им не беше в това. Спомних си „Бляскавият свят“ на Александър Грин: хората идваха в цирка ден след ден да гледат един и същи номер с тайната надежда, че точно днес акробатът най-сетне ще падне и ще се пребие. Те не мислеха злото на артиста. Просто искаха да видят смъртта. При това — не собствената си смърт. Нима и тук беше същото?

Престанах да следя онова, което се случваше под купола, и започнах да наблюдавам зрителите. Жадни очи, здраво стиснати китки на ръцете, напрегнати гърбове. И тази необяснима или миризма, или аура. Да, точно така беше. Тук се представяха само акробати и всички те не бяха подсигурени със защита, а хората идваха на това място единствено за да видят зрелището на чуждата смърт.

Но в това нямаше никакъв смисъл! Мария ми бе казала, че в това село никой не може да умре. Значи ако паднеше от трапеца или от въжето, артистът щеше да се потроши, щеше да се осакати, но нямаше да умре, докато не го откараха на друго място, някъде по-далеч от селото. Тук никой нямаше да може да види смъртта. Значи Мария ме беше излъгала. И го беше направила нарочно, а може би от липса на информация, тъй като напълно допусках, че тя просто не знае за съществуването на подобно заведение. Или тук се крие нещо друго?