Кехлибареният далекоглед
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кехлибареният далекоглед». Краткое содержание книги:
Когато стигнаха върха на хълма, водачът изрече:
— Мери близко. Мери там.
В далечината блещукаше синята морска шир. През просторната равнина се виеше широка ленива река, а в подножието на хълма, сред китки ниски дървета и лехи със зеленчуци се гушеше селце от дървени къщи. Долу сновяха още такива същества, окопаваха лехите и шетаха между къщите и дърветата.
— Сега пак язди — предложи водачът.
Вече бяха съвсем близо. Уил и Лира още веднъж възседнаха съществата, а останалите проверяваха с хоботите си дали юздите и стремената са закрепени добре.
След няколко минути спряха в центъра на селото. Жителите му тутакси ги наобиколиха, като размахваха приветствено хоботи и ги поздравяваха.
— Доктор Малоун! — изведнъж възкликна Лира.
Видяха я да излиза от една къща — в избеляла синя риза, набита и румена, едновременно непозната и близка.
Лира изтича и я прегърна, а жената я притисна до гърдите си. Уил стоеше настрана, предпазлив и изпълнен със съмнения.
Мери разцелува Лира и се приближи към него. Погледите им се срещнаха и за по-малко от секунда между тях припламна нещо, което можеше да се определи като симпатия, примесена с неловкост.
Трогната от жалкия им вид, Мери отначало понечи да прегърне и него. Но тя беше голяма, а той — на границата на мъжествеността. Ако го прегърнеше, това би означавало, че го приема като дете, защото би могла да прегърне дете, но не и непознат мъж. Мери мислено се отдръпна — най-малко от всичко й се искаше да засрами приятеля на Лира и да го постави в неловко положение.
Затова му протегна ръка. В мига, в който си стиснаха ръцете, между тях премина искра на уважение и разбиране, толкова мощна, че тутакси се превърна в гореща симпатия. Всеки от двамата почувства, че си е спечелил приятел за цял живот, и наистина беше така.
— Това е Уил — представи го Лира. — Той е от вашия свят… Спомняте ли си, говорила съм ви за него…
— Аз съм Мери Малоун. А вие сигурно сте гладни, по вида ви личи.
Тя се обърна към съществото до себе си и изрече нещо на техния напевен, гукащ език, като същевременно жестикулираше.
Създанията веднага се разшетаха, а някои от тях изнесоха възглавници и килимчета от най-близката къща и ги наслагаха на земята под едно дърво, чиито гъсти листа и надвиснали клони образуваха прохладен и благоуханен заслон.
Едва се бяха настанили, и домакините им започнаха да принасят — гладки дървени чаши, пълни до ръбовете с мляко, което дъхаше леко на лимон и беше невероятно освежаващо, дребни черупчести плодове, наподобяващи лешници, но по-ароматни и мазни, току-що откъснати салати, изпускащи гъст сок, и кръгли коренчета с големината на череша, които имаха вкус на сладки моркови.
Но не можаха да изядат много — храната беше твърде тежка. Уил искаше да опита всяко от ястията, но единственото, което успяваше да преглътне без усилие, беше млякото, както и препечените питки, напомнящи тортили. Лира хапна от всичко, но скоро откри, че й идва много.
Мери гледаше да не задава въпроси. Двамата бяха преминали през нещо, което беше оставило върху тях дълбок отпечатък, и все още не бяха готови да говорят за това.
Ето защо тя отговори на въпросите им за мулефите и им разказа накратко как се е озовала в техния свят, после ги остави под сянката на дървото, защото видя, че очите им се затварят и двамата започват да клюмат.
— От вас сега се иска единствено да се наспите — каза им. Следобедът беше топъл и сънен, а под дървото свиреха щурци.
Само пет минути след като бяха изпили последната глътка мляко, двамата вече спяха дълбоко.
— От различен пол ли са? — изуми се Атал. — Как разбра?
— Много просто — отвърна Мери. — Телата им са с различна форма и се движат различно.
— Не са много по-малки от теб. Но имат по-малко зраф. Кога ще имат повече?
— Не знам. Предполагам, че скоро. Не знам кога се случва това. — И нямат колела — съчувствено изрече Атал.
Двете плевяха овощната градина. Мери си беше направила търнокоп, за да си спести навеждането. Атал си помагаше с хобот, затова разговорът им беше накъсан.
— Ти знаеше, че ще дойдат — каза Атал.
— Да.
— Онези пръчици ли ти казаха?
— Не — отвърна Мери и се изчерви. Тя беше учен и й струваше немалко усилие да си признае, че от време на време прибягва до помощта на И-Дзин. Сега обаче се почувства още по-смутена.
— Беше нощна картина — призна накрая.
Мулефите нямаха дума за сън, но сънуваха ярки и интересни сънища, които приемаха много сериозно.
— Ти не обичаш нощните картини — каза Атал.
— Обичам ги, но досега не им вярвах. Но, ето че видях съвсем ясно момчето и момичето и един глас ми каза да ги чакам.