Кехлибареният далекоглед

— Спомням си. Той искаше да каже, че царството вече го няма. Небесното царство. И не би трябвало да живеем сякаш то е по-важно от живота ни тук, защото най-важно е мястото, където сме.

— Каза, че трябвало да построим нещо…

— Точно затова ни е нужен целият живот, Пан. Можехме да тръгнем с Уил и Кирджава, нали?

— Да. Те също биха дошли с нас. Но…

— Но тогава нищо нямаше да построим. Никой не би могъл, ако мисли само за себе си. Трябва да се помъчим да бъдем весели и добри, любознателни и търпеливи, да учим и да мислим, да работим упорито в своите светове и тогава ще построим…

Ръцете й милваха лъскавата му козина. Някъде в градината пееше славей, а лекият ветрец докосваше косите й и шумолеше в листата. Всички камбани в града прозвъниха по веднъж — някои звънко и мелодично, други ниско и басово, някои рязко и дрезгаво, други печално и протяжно. Ала всички те бяха единодушни кой час на нощта е, макар да говореха с различни гласове. В онзи другия Оксфорд, където Уил я беше целунал за сбогом, камбаните сигурно също звъняха, славеят пееше, а вятърът шумолеше в листата на Ботаническата градина.

— И тогава какво? — сънено промърмори демонът й. — Какво ще построим?

— Небесната република — отвърна Лира.