Кехлибареният далекоглед

Уил и Лира трепереха от страх и слабост, а гаденето и болката се усилваха, но и през ум не им минаваше да се откажат. Лира отмяташе къпиновите вейки с голи ръце, Уил продължаваше да размахва ножа и да сече, а около тях битката на призрачните създания ставаше все по-ожесточена.

— Ето ги там! — извика Лий. — Видяхте ли ги? До онази скала… Две диви котки съскаха, фучаха и деряха. И двете бяха демони и ако имаше време, Уил щеше да познае кой е Панталеймон. Ала време нямаше, защото от най-близката сянка се надигна зловещият силует на Привидение и плавно се насочи към тях.

Уил прескочи поваления дънер пред себе си, последната преграда между него и демоните, и заби ножа в блещукащия призрачен воал, увиснал във въздуха. Усети как ръката му изтръпна, но стисна зъби, пръстите му се сключиха още по-здраво около дръжката и бледият силует сякаш кипна и се стопи в мрака.

Демоните бяха обезумели от страх, защото през дърветата се промушваха и се тълпяха все нови и нови Привидения и само храбрите духове ги възпираха.

— Можеш ли да отвориш прозорец? — попита призракът на Джон Пари.

Уил вдигна ножа, но трябваше да спре, защото отново усети мъчителното гадене, което го заля като вълна. В стомаха му не беше останало нищо и болката го преряза като с нож. До него Лира се бореше с гаденето и замайването. Призракът на Лий пръв забеляза причината, втурна се към демоните и се вкопчи в бледото създание, което се промъкваше иззад скалата зад гърба им.

— Уил… моля те… — изохка Лира, останала без дъх.

Момчето вдигна ножа и замахна. Лий пръв надникна през отворения прозорец и не повярва на очите си — пред тях се простираше безбрежна прерия, тиха и безметежна под сияйната светлина на луната, която толкова приличаше на родните му простори, че сърцето му подскочи от радост.