Кехлибареният далекоглед
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кехлибареният далекоглед». Краткое содержание книги:
Първа се събуди Лира. Издигналото се слънце допълзя до нея и докосна косата й. Тя се размърда, а когато първият лъч спря върху клепачите й, светлината я изтръгна от дълбините на съня като риба от водата — бавно, тежко и с противене.
Но да се спори със слънцето беше безсмислено и не след дълго тя завъртя глава, закри очи с ръка и промърмори:
— Пан… Пан…
Известно време Лира остана неподвижна, но вече беше будна и се вслушваше в шумоленето на насекомите и птичите трели. Беше забравила колко е хубав светът.
Обърна се и се загледа в Уил. Ръката му отново беше прокървила. Ризата му беше намачкана и мръсна, косата му се беше вкоравила от прах и пот. Тя го гледа дълго, взирайки се в тупкащата на шията му вена, в гръдта му, която се издигаше и спускаше бавно, в нежната сянка, която ресниците му хвърляха.
Той промърмори нещо и се размърда. Почти заловена на местопрестъплението, Лира побърза да отмести поглед и се загледа в малкия гроб, който бяха изкопали вечерта, едва две педи широк. Там почиваха телата на кавалера Тиалис и лейди Салмакия. Наблизо се виждаше плосък камък. Лира се изправи, вдигна камъка и го постави над гроба, после отново седна и сложи ръка над очите си.
Равнината като че нямаше край. А в подножието на малкия хълм, на който се намираха, се простираше езерце. В него се вливаше поточе, извиращо направо от скалата, и Лира внезапно почувства колко е ожадняла.
Изправи се и бавно се спусна към потока. Той бълбукаше и подскачаше сред обраслите с мъх камъни и Лира потопи длани в него, отми мръсотията и калта и поднесе шепи към устата си. Водата беше ледена и тя пи с наслада.
Брегът на езерцето беше обрасъл с тръстика, от която се носеше крякането на жаба. Водата беше по-топла и по-плитка от тази в потока. Лира събу обувките си и нагази. Известно време остана така, наслаждавайки се на прохладната кал под ходилата си и студената изворна вода, която милваше прасците й.
После се наведе и потопи лице във водата, като остави косата си да се разстеле, за да се отмие прахът и мръсотията.
Когато се почувства малко по-чиста и оснежена, Лира отново погледна нагоре да провери дали Уил се е събудил. Той седеше, отпуснал ръце върху коленете си, и обхождаше с поглед безкрайната равнина, изумен от ширналия се пред него простор, от светлината, топлината и покоя.
Момичето бавно изкачи склона и го завари да дълбае с ножа имената на жилоногите върху камъка.
— Те дали?… — Уил остави въпроса недовършен, но Лира го разбра.
— Не знам. Не съм видяла Пан. Имам чувството, че не е далече, но не знам. Ти спомняш ли си какво стана?
Той потърка очи и се прозина така широко, че челюстта му изпука, после примигна и поклати глава.
— Не бих казал. Грабнах Панталеймон, а ти вдигна другия демон, после преминахме отсам и аз го оставих на земята, за да затворя прозореца.
— А твоят… другият демон се изтръгна от ръцете ми — каза тя. Аз се опитвах да видя през прозореца господин Скорзби и Йорек, а когато се обърнах, тях ги нямаше.
— Но не е, както когато слязохме в света на мъртвите. Тогава бяхме наистина разделени.
— Така е — съгласи се Лира. — Те са някъде наблизо, ясно е. Помня, че когато бяхме малки, играехме на криеница, но никога не се получаваше, защото аз бях прекалено голяма, за да се скрия от него, пък и винаги знаех къде е Пан дори когато се правеше на пеперуда или нещо също толкова дребно. Но е странно… Няма го, а не се чувствам откъсната от него. Знам, че и той е добре.
— Предполагам, че са заедно.
— Да. Би трябвало.
Уил внезапно се изправи.
— Погледни! Ето там…
Беше заслонил очите си с ръка и сочеше някъде в далечината. Лира проследи погледа му и забеляза някакво движение, съвсем различно от трептенето на сгорещения въздух.
— Животни ли са?
— Слушай! — каза той.
Сега и тя чу ниския тътен, наподобяващ далечен шум на гръмотевица.
— Изчезнаха — промълви Уил.
Движещите се силуети наистина се бяха скрили, но шумът продължи още известно време, после внезапно заглъхна. След минута-две съществата отново се появиха, последвани от тътена.
— Трябва да са прехвърлили хълма — каза Уил. — Дали идват насам?
— Не мога да видя. Да, завиват и тръгват към нас.
— Ако ще се бием с тях, иска ми се поне да пийна вода преди това.