През пустинята

— Разбира се. В нищо не съм се провинил и имам право да изисквам от твоите аги да се държат учтиво с мен. Или може би смяташ, че не е необходимо да се взема под внимание този паспорт? Ето, вземи и чети!

Той разтвори документа и щом хвърли един поглед върху него, със страхопочитание го докосна до челото, устата и сърцето си.

— Буюрулду от падишаха? Аллах да го благослови!

Шекиб Халил го прочете, сгъна го и после ми го върна.

— Ти си под сянката на падишаха! Как успя да постигнеш това?

— Ти си наместник на Мосул. Как успя да го постигнеш, паша?

— Наистина си много смел! Аз съм наместник на тукашната околия, защото ме огрява слънцето на падишаха.

— А аз съм под сянката на падишаха, защото над мен блести неговата благосклонност. Той ми даде позволение да посещавам всички негови земи, а след това ще пиша в книги как съм бил приет от неговите хора.

Това подейства. Той посочи мястото до себе си върху скъпия килим от Смирна.

— Седни!

После заповяда на едно негърче, което седеше пред него, да се погрижи за лулата му, да донесе кафе и една лула и за мен.

Така седяхме един до друг, пушейки и пиейки, като стари познати. Изглежда, компанията ми ставаше все по-приятна на Шекиб Халил и за да ми го докаже на дело, заповяда да извикат моите двама арнаутски аги. Той се обърна към тях с лице, предвещаващо всичко друго, но не и нещо добро, и попита:

— Трябваше да доведете този бей при мен, нали?

— Ти заповяда така, паша — отвърна единият.

— Вие не сте го поздравили! Не сте си събули обувките! Дори сте го нарекли неверник!

— Направихме го, защото ти самият го наричаше така.

— Млъкни кучи сине, и кажи, наистина ли съм го нарекъл по този начин!

— Превъзходителство, ти…

— Млък! Нарекох ли го неверник?

— Не, паша.

— И въпреки това ти си го твърдял! Слез на двора! Всеки от вас ще получи по петдесет тояги по ходилата. Доложете вън за нареждането ми!

Тази заповед беше най-трогателното доказателство за приятелство към мен. Петдесет тояги? Прекалено много беше. Десет или петнайсет бих позволил, но при това положение трябваше да се застъпя за тях.

— Ти съдиш справедливо, паша — казах аз тогава. — Мъдростта ти е голяма, но добротата ти е още по-голяма. Снизхождението е привилегия на всички императори, крале и властници. Ти си князът на Мосул и ще дариш с милостта си тези двама мъже.

— Тия нехранимайковци, които са те обидили? Не е ли все едно, че са обидили мен?

— Твое превъзходителство е издигнат високо над тях, като звезда над земята. Чакалът вие срещу звездите, но те не го чуват и продължават да светят. Добротата ти ще бъде прославена в Европа, като разкажа, че си изпълнил молбата ми.

— Тези кучи синове не заслужават да им се прощава. Но за да видиш, че те обичам, ще им отменя наказанието. Измитайте се и днес повече не ми се мяркайте пред очите!

След като агите излязоха от стаята, той се осведоми:

— Коя е последната страна, в която си бил?

— В Египет. А след това дойдох тук през пустинята.

Казах така, защото не исках да лъжа, но не биваше и да споменавам, че съм бил при хадедихните.