През пустинята
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През пустинята». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Следващите томове са: «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
1882–1888
Вече можех да опитам произведението си. То имаше вкус точно на неизстудена вода със сода и отвара от стафиди и захар. За непретенциозния паша обаче то беше истинска наслада.
— Знаеш ли — каза мютесарифът и отпи още една дълга глътка, — че и шестима гавази са твърде малко за теб? Ще имаш десет!
— О, благодаря ти, паша!
Ако пиенето продължаваше така, щях да съм принуден да тръгна на път с цяла войска гавази, а при определени обстоятелства това можеше да се превърне в пречка за мен.
— Значи тръгваш през страната на поклонниците на дявола — поде Шекиб Халил старата тема на разговора. — Знаеш ли езика им?
— Кюрдски ли е?
— Кюрдски диалект. Малко от тях говорят арабски.
— Не знам този диалект.
— Тогава ще ти дам преводач.
— Може би няма да има нужда. Кюрдският е много сроден с персийския, а аз го говоря.
— Не разбирам нито един от двата, а ти най-добре знаеш трябва ли ти преводач или не. Във всеки случай не се задържай много в земите им! Не спирай при тях за почивка, а пресечи бързо тяхната област, иначе може да ти се случи нещо лошо.
— Какво?
— То е моя тайна. Само ти казвам, че дори и охраната, която ти давам, би могла да изпадне в опасност. Пий!
Пашата вече за втори път ми споменаваше за тайна.
— Твоите хора до Амадие ли имат право да ме придружат?
— попитах го аз.
— Да, защото властта ми не се простира по-нататък.
— Чии земи са там?
— Тези на кюрдите беруари.
— Как се нарича столицата им?
— Гумри. Това е масивна крепост, в която живее беят им. Ще ти дам писмо до него, но не мога да ти обещая, че то ще има благоприятно въздействие. Колко души те придружават?
— Един.
— Само? Имаш ли добри коне?
— Да.
— Това е хубаво, защото често от коня зависят свободата и животът на ездача. А би било жалко, ако ти се случи нещастие, защото ти притежаваш една много хубава тайна и ми я откри. Но аз искам да ти изразя благодарността си. И знаеш ли какво ще направя за теб?
— Какво?
Мютесарифът допи бутилката и отговори с възможно най-доброжелателната си физиономия:
— Знаеш ли какво е диш-параси?
— Да, данък, който само ти имаш право да събираш. Всъщност изразих се доста меко, защото диш-параси — «обезщетение за зъбите» — е налог в пари, събиран навсякъде, където наместникът спре по време на пътуване, и то за това, че си изхабява зъбите при дъвченето на храната, която съответните жители трябва да му доставят безвъзмездно.
— Отгатна — каза той. — Ще ти дам документ, с който ще заповядам навсякъде, където отидеш, да ти се плаща диш-параси, все едно че на твое място съм аз. Кога ще тръгнеш?
— Утре сутринта.
— Чакай, ще донеса печата си, за да изготвя веднага документа.
Шекиб Халил стана и излезе от стаята. Тъй като негърът трябваше да носи лулата след него, аз останах сам. До мястото на пашата имаше някакви книжа, с които сигурно се беше занимавал преди появата ми. Това бе географска карта, а като се вгледах в нея по-внимателно, забелязах, че представлява план на долината на шейх Ади. Ах! Дали пък този план не беше в тясна връзка с тайните на наместника? Връщането на пашата прекъсна размишленията ми. По негова заповед дойде тайният писар, на когото той продиктува три писма: едно до кюрдския бей, друго до командващия крепостта Амадие, а третото до всички местни владетели и други властници на северната област, в което се казваше, че имам право да събирам диш-параси и че населението трябва да изпълнява исканията ми така, сякаш пред тях е самият мютесариф.
Можех ли да искам повече? Целта на посещението ми в Мосул беше изпълнена много по-бързо, отколкото очаквах, а за това чудо освен безстрашното ми поведение беше помогнал само натриевият карбонат.
— Доволен ли си от мен? — попита той.
— Безкрайно, паша? Твоята доброта ме затрупа с благодеяния.
— Не ми благодари сега, а по-късно!
— Надявам се, че някога ще мога.
— Имаш възможност.
— С какво?
— Мога да ти го кажа още сега. Ти си не само хеким, но и офицер.
— Защо смяташ така?
— Един хеким или човек, който пише книги, не би дръзнал да се яви пред мен без свитата на някой консул. Ти имаш буюрулду от султана, а знам, че понякога падишахът вика чужди офицери, които да обикалят земите му и след това да му правят военни доклади. Признай си, че си такъв офицер.
Това погрешно мнение можеше само да ми бъде от полза и щеше да е глупаво от моя страна да го опровергавам. Но не исках и да лъжа, затова скалъпих следното хитро обяснение: