През пустинята

— Един.

— Само? Имаш ли добри коне?

— Да.

— Това е хубаво, защото често от коня зависят свободата и животът на ездача. А би било жалко, ако ти се случи нещастие, защото ти притежаваш една много хубава тайна и ми я откри. Но аз искам да ти изразя благодарността си. И знаеш ли какво ще направя за теб?

— Какво?

Мютесарифът допи бутилката и отговори с възможно най-доброжелателната си физиономия:

— Знаеш ли какво е диш-параси?

— Да, данък, който само ти имаш право да събираш. Всъщност изразих се доста меко, защото диш-параси — «обезщетение за зъбите» — е налог в пари, събиран навсякъде, където наместникът спре по време на пътуване, и то за това, че си изхабява зъбите при дъвченето на храната, която съответните жители трябва да му доставят безвъзмездно.

— Отгатна — каза той. — Ще ти дам документ, с който ще заповядам навсякъде, където отидеш, да ти се плаща диш-параси, все едно че на твое място съм аз. Кога ще тръгнеш?

— Утре сутринта.

— Чакай, ще донеса печата си, за да изготвя веднага документа.

Шекиб Халил стана и излезе от стаята. Тъй като негърът трябваше да носи лулата след него, аз останах сам. До мястото на пашата имаше някакви книжа, с които сигурно се беше занимавал преди появата ми. Това бе географска карта, а като се вгледах в нея по-внимателно, забелязах, че представлява план на долината на шейх Ади. Ах! Дали пък този план не беше в тясна връзка с тайните на наместника? Връщането на пашата прекъсна размишленията ми. По негова заповед дойде тайният писар, на когото той продиктува три писма: едно до кюрдския бей, друго до командващия крепостта Амадие, а третото до всички местни владетели и други властници на северната област, в което се казваше, че имам право да събирам диш-параси и че населението трябва да изпълнява исканията ми така, сякаш пред тях е самият мютесариф.

Можех ли да искам повече? Целта на посещението ми в Мосул беше изпълнена много по-бързо, отколкото очаквах, а за това чудо освен безстрашното ми поведение беше помогнал само натриевият карбонат.

— Доволен ли си от мен? — попита той.

— Безкрайно, паша? Твоята доброта ме затрупа с благодеяния.

— Не ми благодари сега, а по-късно!

— Надявам се, че някога ще мога.

— Имаш възможност.

— С какво?

— Мога да ти го кажа още сега. Ти си не само хеким, но и офицер.

— Защо смяташ така?

— Един хеким или човек, който пише книги, не би дръзнал да се яви пред мен без свитата на някой консул. Ти имаш буюрулду от султана, а знам, че понякога падишахът вика чужди офицери, които да обикалят земите му и след това да му правят военни доклади. Признай си, че си такъв офицер.

Това погрешно мнение можеше само да ми бъде от полза и щеше да е глупаво от моя страна да го опровергавам. Но не исках и да лъжа, затова скалъпих следното хитро обяснение: