През пустинята
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През пустинята». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Следващите томове са: «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
1882–1888
След като Шекиб Халил известно време ме оглежда от глава до пети, продължи да пита:
— Защо не се представи чрез някой консул?
— Немзите нямат консул в Мосул, а другите консули са ми толкова непознати, колкото и ти. Един консул не би могъл да ме направи по-добър или по-лош, отколкото съм, а ти имаш проницателен поглед. Не ти е необходимо да се запознаваш с мен чрез консул.
— Машаллах! Наистина говориш много храбро! Говориш така, сякаш си голям човек.
— Би ли дръзнал един незначителен човек да те посети?
Наистина това беше доста безочливо от моя страна, но веднага забелязах, че то направи очакваното впечатление.
— Как се казваш? — осведоми се той.
— Имам различни имена, ваше превъзходителство.
— Различни ли? Мисля, че човек има само едно име!
— Обикновено да. При мен обаче нещата стоят другояче, защото във всяка страна и при всеки народ, които посещавам, ме наричат по различен начин.
— Толкова много страни и народи ли си видял?
— Да.
— Назови ми народите?
— Османите, французите, ингилизите, испанците… Изброих му една доста дългичка редица имена, но от учтивост на първо място сложих османите. При всяка следваща дума очите му се ококорваха все повече. Накрая той избухна:
— Толкова много народи ли има по земята?
— Повече, много повече!
— Аллах акбар! Той е създал толкова много народи, колкото мравките в един мравуняк! Ти си още млад. На колко години беше, като за първи път напусна Алемания?
— Когато тръгнах по море за Йенидюния,[128] бях на осемнайсет.
— А какъв си?
— Пиша вестници и книги, които после се печатат.
— Какво пишеш в тях?
— Обикновено описвам това, което виждам и чувам, което преживявам.
— А появяват ли се в тези газетелер[129] също и хората, с които се срещаш?
— Само най-личните.
— И аз ли?
— И ти.
— Какво ще пишеш за мен?
— Как бих могъл да знам отсега, паша? Мога само да опиша хората така, както се отнасят с мен.
— А кой чете всичко това?
— Хиляди хора. Бедни и богати, големи и малки.
— А пашите и князете?
— И те също.
В този момент от двора се чуха звуци от удари, придружени от стенанията на наказвания човек. Неволно се заслушах.
— Не обръщай внимание — каза пашата. — Моят хекимин е.
— Твоят лекар? — попитах учуден.
— Да. Ти някога имал ли си диш агръсъ?[130]
— Като дете.
— Тогава знаеш как боли. Имам един болен зъб. Това псе трябваше да ми го извади, но го направи толкова несръчно, че страшно ме заболя. Затова сега го налагат с камшик. Аз обаче не мога да си затворя устата.
Не можеше да си затвори устата? Реших да използвам ситуацията.
— Бих ли могъл да видя болния ти зъб, паша?
— Ти хеким ли си?
— Справям се.
— Ела тогава! Долу вдясно.
Шекиб Халил отвори устата си и аз погледнах в нея.
— Разрешаваш ли ми да опипам зъба?
— Ако не боли.
Едва не се изсмях в лицето на строгия паша. Болният зъб висеше така хлабаво в подутия венец, че прекъснатата операция можеше да се довърши само с пръсти.
— Колко удара трябва да получи хекиминът?
— Шейсет.
— Ще му опростиш ли останалите, ако ти извадя зъба, без да те заболи?
— Не можеш да направиш това!
— Мога!
— Добре, но ако ме заболи, ти ще получиш ударите, които опрощавам на него.
Мютесарифът плесна с ръце и се появи един офицер.
— Пусни хекимина! Този чужденец се застъпи за него.
Мъжът се върна обратно с учудена физиономия. Тогава бръкнах с два пръста в устата на пашата, първо — заради самия фокус — понатиснах малко съседния зъб, хванах болния и го извадих. Наместникът премигна, но, изглежда, не предполагаше, че вече съм готов. Той бързо хвана ръката ми и я блъсна настрани.
— Ако наистина си хеким, тогава не се бави толкова! Ето ти инструментите!
Шекиб Халил посочи към пода. Аз незабелязано държах зъба му между пръстите си и се наведох. Предметът, който видях там, беше за вадене на пирони, а до него имаше зъболекарски клещи — и то какви! С тях биха могли да се вадят от огъня всякакви парчета желязо.
128
Йенидюния — Америка, Новия свят. — Бел. нем. изд.
129
Газетелер — вестници. — Бел. нем. изд.
130
Диш агръсъ — зъбобол. — Бел. нем. изд.