През пустинята

— А какъв си?

— Пиша вестници и книги, които после се печатат.

— Какво пишеш в тях?

— Обикновено описвам това, което виждам и чувам, което преживявам.

— А появяват ли се в тези газетелер[129] също и хората, с които се срещаш?

— Само най-личните.

— И аз ли?

— И ти.

— Какво ще пишеш за мен?

— Как бих могъл да знам отсега, паша? Мога само да опиша хората така, както се отнасят с мен.

— А кой чете всичко това?

— Хиляди хора. Бедни и богати, големи и малки.

— А пашите и князете?

— И те също.

В този момент от двора се чуха звуци от удари, придружени от стенанията на наказвания човек. Неволно се заслушах.

— Не обръщай внимание — каза пашата. — Моят хекимин е.

— Твоят лекар? — попитах учуден.

— Да. Ти някога имал ли си диш агръсъ?[130]

— Като дете.

— Тогава знаеш как боли. Имам един болен зъб. Това псе трябваше да ми го извади, но го направи толкова несръчно, че страшно ме заболя. Затова сега го налагат с камшик. Аз обаче не мога да си затворя устата.

Не можеше да си затвори устата? Реших да използвам ситуацията.

— Бих ли могъл да видя болния ти зъб, паша?

— Ти хеким ли си?

— Справям се.

— Ела тогава! Долу вдясно.

Шекиб Халил отвори устата си и аз погледнах в нея.

— Разрешаваш ли ми да опипам зъба?

— Ако не боли.

Едва не се изсмях в лицето на строгия паша. Болният зъб висеше така хлабаво в подутия венец, че прекъснатата операция можеше да се довърши само с пръсти.

— Колко удара трябва да получи хекиминът?

— Шейсет.

— Ще му опростиш ли останалите, ако ти извадя зъба, без да те заболи?

— Не можеш да направиш това!

— Мога!

— Добре, но ако ме заболи, ти ще получиш ударите, които опрощавам на него.

Мютесарифът плесна с ръце и се появи един офицер.

— Пусни хекимина! Този чужденец се застъпи за него.

Мъжът се върна обратно с учудена физиономия. Тогава бръкнах с два пръста в устата на пашата, първо — заради самия фокус — понатиснах малко съседния зъб, хванах болния и го извадих. Наместникът премигна, но, изглежда, не предполагаше, че вече съм готов. Той бързо хвана ръката ми и я блъсна настрани.

— Ако наистина си хеким, тогава не се бави толкова! Ето ти инструментите!

Шекиб Халил посочи към пода. Аз незабелязано държах зъба му между пръстите си и се наведох. Предметът, който видях там, беше за вадене на пирони, а до него имаше зъболекарски клещи — и то какви! С тях биха могли да се вадят от огъня всякакви парчета желязо.