Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Нали?
— Какво си ти, Лусил?
Котката ме погледна право в очите и наклони глава на една страна.
— Итън? — изгледа ме изненадано Лив. — Добре ли си?
— Аха.
Хвърлих на Лусил многозначителен поглед. Тя ме пренебрегна напълно и започна да души грациозно върха на опашката си.
— Знаеш, че това е котка, нали? — взря се в мен Лив с любопитство.
— Знам.
— Просто проверявам.
Супер. Сега не само говорех на котка, но говорех за това, че говоря на котка.
— Трябва да тръгваме.
Лив си пое дълбоко дъх.
— Да… Затова. Опасявам се, че не можем.
— Защо?
Лив посочи към картите на леля Пру, които беше разгънала върху земята.
— Виждаш ли този знак тук? Това е най-близкият Вход. Отне ми доста време, но успях да разбера доста неща за тези карти. Леля ти не се шегуваше. Сигурно е картографирала Тунелите години наред.
— Входовете са отбелязани?
— Така поне изглежда на тази карта. Виждаш ли червените В-та с малките кръгчета около тях? — Бяха навсякъде. — А тези червени линии? Смятам, че те са по-близо до повърхността. Схванах системата. Изглежда, че колкото по-тъмен става цветът, толкова по-дълбоко под земята е мястото.
Посочих към решетка от пресичащи се черни линии.
— Според теб тук е най-дълбокото място, така ли?
Лив кимна.
— Вероятно и най-мрачното. Концепцията за територии на Мрак и Светлина в подземния свят е доста противоречива. Поне не е широко позната.
— И какъв е проблемът?
— Това — посочи тя към дума, изписана върху най-южния край на най-големия лист. LOCA SILENTIA.
Помнех тази дума. Лена я беше казала, когато ме заплашваше да използва заклинание за мълчание върху мен, за да не издам на семейството й, че се готви да избяга.
— Искаш да кажеш, че картата е прекалено тиха!
Лив поклати глава.
— Опасявам се, че това е мястото, където картата потъва в мълчание. Защото сме на края. Стигнахме най-южния бряг, което означава, че сме извън картата. Terra incognita — сви рамене тя. — Нали знаеш какво казват. Hie dracones sunt.
— Да, постоянно го чувам.
Нямах представа за какво говори.
— „Тук са драконите“. Преди петстотин години моряците са писали това на картите, когато картата е свършвала, а океанът продължавал.
— Предпочитам да срещна дракони, а не Сарафина.
Погледнах към мястото, където Лив беше забила пръст на картата.
Мрежата от Тунели, през които бяхме дошли, беше сложна като пътна магистрала.
— И сега какво?
— Изчерпах идеите си. Откакто леля ти ни даде картите, само ги разглеждам и изучавам и все още не знам как да стигнем до Голямата бариера. И дори не знам дали вярвам, че тя съществува. — Загледахме се отново в листовете пред нас. — Съжалявам. Знам, че те разочаровах, че разочаровах всички ви.
Проследих с пръст очертанията на крайбрежието, докато стигнах до Савана — мястото, където Сиянието спря да работи. Червеният знак за Входа на Савана се намираше точно под буквата LOCA SILENTIA. Докато се взирах в буквите и червените знаци около тях, нещо ми хрумна. Това тук приличаше на Бермудския триъгълник, някакъв вид пустота, където цялата магия изчезваше.
— Loca silentia не означава „където картата потъва в мълчание“.
— Така ли?
— Мисля, че означава по-скоро нещо като радиомълчание, само че за чародейци. Помисли. Къде Сиянието спря да работи за пръв път?
Лив се замисли.
— В Савана. Точно след като ние… — погледна ме и цялата поруменя — открихме онези неща на тавана.
— Правилно. Щом навлязохме в територията, обозначена като Loca silentia, Сиянието спря да ни води. Мисля, че сме попаднали в нещо като свръхестествена зона, забранена за полети — също като Бермудския триъгълник.
Погледът на Лив се премести бавно от картата към мен, мозъкът й обработваше информацията. Когато най-накрая проговори, не можеше да скрие вълнението в гласа си.
— Шевът. Ние сме на мястото на шева. Това е Голямата бариера.
— Шевът на какво?
— Мястото, където двете вселени се събират. — Лив погледна уреда на китката си. — Сиянието сигурно е било в състояние на някакво магическо пренатоварване през цялото това време.