Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— И по-зле е било, но това е дълга история, която включва стадион „Уембли“, ужасно пътуване в метрото и прекалено много дюнери.
Вдигнах раницата си — беше ужасно мръсна, цялата в кал.
— Къде е Лусил?
Линк се огледа наоколо.
— Кой знае? Тази котка винаги изчезва някъде. Сега разбирам защо лелите ти я държаха вързана на простора.
Изсвирих към дърветата, но никъде не се виждаше и следа от нея.
— Лусил! Беше тук, когато станахме.
— Не се тревожи, човече. Тя ще ни намери. Котките имат шесто чувство, нали знаеш?
— Сигурно се е уморила да се мъкне подир нас — каза Ридли. — Тази котка е много по-умна от всички ни, взети заедно.
След това изгубих нишката на разговора им. Не спирах да мисля за Лена и какво беше направила за мен. Защо ми беше отнело толкова много време да видя това, което е било точно пред очите ми?
Знаех, че Лена се самонаказва през всички тези месеци. Изолацията, отвратителните снимки на надгробните камъни по стените на стаята й, тъмните чародейски символи в дневника и по тялото й, обличането на дрехите на мъртвия й чичо, дори мотаенето с Ридли и Джон — никога не е било заради мен. А заради Макон.
Но не си бях давал сметка, че аз съм съучастник. Някой постоянно напомняше на Лена за престъплението, заради което се измъчваше, отново и отново. Някой постоянно й напомняше за това, което беше загубила.
Аз.
Тя трябваше да ме гледа всеки ден, да държи ръката ми, да ме целува. Нищо чудно, че беше едновременно толкова гореща и студена, че в един миг ме целуваше, а в другия бягаше от мен. Сетих се за думите от песента, изписани из цялата й стая.
Бяга, за да остане.
Тя не можеше да си тръгне, а и аз нямаше да я пусна. В последния си сън й казах, че знам за сделката. Чудех се дали и тя го беше сънувала, дали знаеше, че мога да споделя тайния й товар. Че не трябва да го носи повече сама.
Толкова съжалявам, Лена.
Ослушах се за гласа й в най-дълбоките пластове на съзнанието си, търсех и най-малкия знак, че тя е някъде там. Не чух звук, но видях мимолетни образи с периферното си зрение. Светкавични кадри, които прелитаха покрай мен като коли в бързата лента на магистралата… Тичах, скачах, движех се с такава скорост, че не можех да се фокусирам.
После зрението ми се адаптира, както беше ставало вече два пъти досега, и можех да различа формите на дърветата, листата и клоните, покрай които минавах. Отначало чувах само пукота на сухите листа под краката си, звука на въздуха, през който се движех. После чух и гласовете.
— Трябва да се връщаме.
Беше Лена. Последвах звука сред дърветата.
— Не можем. Знаеш го.
Слънчевата светлина преминаваше с лекота между листата. Виждах само ботуши — старите протрити ботуши на Лена и тежките черни на Джон. Стояха на няколко метра встрани.
После видях и лицата им. Изражението на Лена беше упорито, инатливо. Познавах този поглед.
— Сарафина ги е намерила. Може да умрат!
Джон приближи към нея и тялото му трепна по същия начин, както когато ги видях в спалнята й. Беше нещо като неволен рефлекс, реакция на болка. Погледна я в златните й очи.
— Имаш предвид, че Итън може да е мъртъв.
Тя отвърна очи.
— Имам предвид всички. Не си ли поне малко загрижен за Ридли? Тя изчезна. Не мислиш, че тези две неща са просто съвпадение, нали?
— Кои две неща?
Тялото на Лена се стегна.
— Изчезването на братовчедка ми и внезапната поява на Сарафина.
Той се протегна и докосна ръката й, сплитайки пръстите си с нейните така, както аз правех преди.
— Тя винаги е била някъде тук, Лена. Майка ти е вероятно най-могъщият тъмен чародеец в света. Защо ще иска да нарани Ридли, една от своите?
— Не знам — поклати глава Лена, решителността й отслабна. — Просто…
— Какво?
— Макар да не сме заедно, не искам той да пострада. Итън се опитва да ме защити.
— От какво?
От мен самата.
Чух думите, въпреки че тя не ги каза на глас.
— От много неща. Преди беше различно.
— Ти се преструваше, че си такава, каквато не беше. Опитваше се да направиш всички щастливи. Мислила ли си, че той не те защитава, а ти пречи да продължиш напред?
Усещах как сърцето ми бие все по-ускорено, мускулите ми се напрегнаха.