Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Тя се опита да забрави всичко, освен мъката, която й причини. Но усети, че мисли за деня, в който за първи път почувства топлите му, силни прегръдки.
Тим хвана ръката й. Когато се опита да се отскубне, той я дръпна, за да го погледне в лицето. Тя вдигна очи към него, решена да не отстъпва.
— Мисля, че ти казах да ме оставиш.
Тим падна на колене в гъстата трева пред нея и хвана дланта й в две ръце.
— Не ме отхвърляй, Луси. Омъжи се за мен.
Луси се смая дотолкова, че забрави да диша. Стоеше като вкаменена и гледаше лицето му. Обичаше го толкова отдавна, че вече не си спомняше откога.
— Не мога да се омъжа за човек, който смята, че някой от семейството ми е способен на убийство.
— В действителност не мисля така — той допря ръката й до бузата си. — Толкова съм разтревожен за чичо Ийън, че… изобщо не помислих.
Луната посребряваше златистата му коса. Луси плъзна пръсти през разпилените кичури и ги приглади назад от челото му. Упоритостта май не й се удаваше много.
Той я погледна, очите му преливаха от любов.
— Омъжи се за мен — прошепна.
— Истината ли говориш този път? — попита тя и леко се усмихна.
Тим притисна устни към ръката й.
— Обичам те, Луси! — гласът му се сля със звуците на фонтана.
Надежда изпълни душата й и прогони страха и гнева.
— Изправи се, Тимъти Рейнолдс.
Той се поколеба за миг. Гледаше я неспокойно, сякаш е съдия, от който зависи дали ще отиде на бесилото, или ще бъде свободен. Луси помилва бузата му и се усмихна.
— Смяташ ли, че трябва да изчакаме, преди да съобщим на другите?
Той въздъхна облекчено и я придърпа в прегръдките си.
— Не. Чичо Ийън ще иска целият свят да разбере.
Луси потръпна, ръцете й се сключиха около стройното му тяло, топлината му я погълна. Тя се молеше безмълвно за човека, чийто живот висеше на косъм. Знаеше, че ако Ийън умре, душата на Сабрина ще иде в гроба заедно с него.
Глава 30
Ветрецът нахлу през отворените френски прозорци в стаята на Ийън и развя нежно един кичур от косите на Сабрина. Тя погледна палисандровия часовник над камината. Наближаваше полунощ — още един ден, третият. Вече живееше минута за минута и благодареше на Бога за всеки миг, подарен на Ийън.
Седна на ръба на леглото, хвана ръката и погали косата на любимия си. От лампата до леглото струеше светлина, позлатяваше кожата му и хвърляше сини отблясъци по черната коса. Сабрина оглеждаше лицето му внимателно, този образ бе останал в паметта й завинаги. Смъртта можеше да й го отнеме всеки момент и тогава щяха да й останат само спомени.
Беше го избръснала след вечеря и сега кожата му лъщеше. Сабрина прокара пръсти по челото, бузата, долната му устна. Усети, че дъхът му е влажен и топъл. „Изглежда по-добре“ — помисли си тя. Дишането не бе така накъсано, кожата бе топла и суха, пулсът под пръстите й беше умерен.
— Оправя се — прошепна тя и погледна кучето на пода. — Ще се грижим за него, нали моето момиче?
Гуинивиър положи глава в скута й. Сабрина прехапа устни и погали гладката й козина. Едва сдържа сълзите си. Най-после станаха приятели. Тя погледна Ийън. Искаше й се да сподели с него тази победа. Помисли, че след време и това ще стане.
Докторът осъществяваше редовното нощно нападение над провизиите в кухнята и Сабрина бе насаме с Ийън. В стаята беше само Ярдли. Нямаше нищо против него. Дори се чувстваше сигурна. Днес след обяд някакъв друг детектив го смени за няколко часа. Гледаше я така, сякаш е готова да удуши Ийън всеки момент. Наистина ли смятаха, че се е опитала да убие съпруга си? Беше им дала достатъчно поводи да вярват, че го мрази. И това не й даваше миг покой. Тормозеше я повече от всички обвиняващи погледи.
Някой се раздвижи до рамото й и тя погледна назад. Ярдли седеше на един от столовете до камината с книга в ръка и гледаше към вратата на гостната. Шекспир и Байрон лежаха в краката му. На прага стоеше Джеймс Макдафъл.
Той кимна на детектива и се приближи.
— Как е?
— Мисля, че по-добре — пръстите на Сабрина хванаха ръката му още по-здраво. — Може би виждам само това, което ми се иска.
Мак не отговори. Стоеше до леглото и я гледаше.
— Едва сега виждам как стоят нещата при вас — той погледна Ярдли през рамо и се приближи към Сабрина. Прошепна толкова тихо, че само тя го чу: — Вие много го обичате.
Сабрина не можа да проговори и само кимна.
— С него съм от детските му години. Мис Брена се страхуваше, че някой ще отвлече мис Елън и момчетата и аз трябваше да ги пазя. Винаги се оглеждах за опасности, опитвах се да ги защитавам — Мак погледна в пода. Мълча известно време и после каза: — Мисля, че се увлякох с вас.