Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Вървяха бързо, обзети от силно вълнение. Бяха напълно убедени, че най-после щяха да разкрият тайната, която не можеха да разгадаят, и щяха да узнаят името на тайнственото същество, което беше навлязло така дълбоко в техния живот, името на великодушния покровител с неимоверната сила! И наистина, за да се намеси в техния живот, непознатият трябваше да знае и най-дребните подробности, да е чул всичко, което се говореше в Гранитния дом, за да може да действа винаги своевременно!
Потънал в собствените си мисли, всеки ускоряваше хода.
През последния четвърт час ход мълчанието бе нарушено само от следната забележка на Пенкроф:
— Трябваше да вземем фенер.
И от отговора на инженера:
— В кошарата има фенер.
В същия миг големи белезникави светкавици засвяткаха над острова и открояваха в черно очертанията на листака. Яркият им блясък замайваше и заслепяваше. Явно беше, че бурята скоро щеше да се развихри. Светкавиците ставаха малко по малко все по-чести и по-ослепителни. Далечен гръм тътнеше в небосвода. Въздухът беше душен.
В девет и четвърт ослепителна светлина освети оградата и те не бяха минали още вратата, когато гръмотевицата затрещя със страшна сила.
След миг само Сайръс Смит беше прекосил кошарата и се намираше пред къщата.
Непознатият навярно беше вътре, тъй като телеграмата можеше да бъде изпратена само оттам. Но прозорецът беше съвсем тъмен.
Инженерът похлопа на вратата.
Никакъв отговор.
Сайръс Смит отвори вратата и преселниците влязоха в стаята, която тънеше в дълбок мрак.
Наб чукна кремъка и след миг запалиха фенера и прегледаха всички кътчета на стаята…
Нямаше никой. Всичко си стоеше, както го бяха оставили.
— Да не сме станали жертва на някаква заблуда? — прошепна Сайръс Смит.
Не! Не може да бъде! Телеграмата беше много ясна:
„Елате веднага в кошарата“.
Приближиха до масата, където беше поставен апаратът.
Всичко си беше на мястото — и батерията, и кутията, в която беше поставена тя, и предавателят, и приемателят.
— А! Една бележка! — извика Хърбърт и показа някакъв лист, оставен на масата.
На листа бяха написани на английски следните думи: „Следвайте новата жица“.
— Да вървим! — извика Сайръс Смит, който разбра, че телеграмата не беше изпратена от кошарата, а от тайнственото убежище на непознатия, свързано с допълнителна жица направо с Гранитния дом.
Наб взе запаления фенер и всички напуснаха кошарата.
Бурята се разразяваше със страхотна сила.
В цялата кошара между къщата и оградата нямаше никаква телеграфна връзка. Но като излезе от вратата, инженерът изтича до първия стълб и видя при блясъка на една светкавица, че новата жица се спускаше от изолатора до земята.
— Ето я! — каза той.
Жицата се влачеше по земята, но цялата беше увита в изолационно вещество както при подводните кабели и токът можеше да минава свободно. По посоката й личеше, че тя водеше през горите към южните поли на планината Франклин, с други думи на запад.
— Да вървим по нея! — каза Сайръс Смит.
И ту при светлината на фенера, ту при блясъка на светкавиците, преселниците се спуснаха по посоката на жицата.
Гръмотевиците не преставаха и трещяха така силно, че не можеше да се чуе нито дума. Всъщност не ставаше въпрос да разговарят, а да вървят напред.
Сайръс Смит и другарите му се изкачиха първо по възвишението между долината на кошарата и долината на река Водопад, която преминава в най-тясната й част. Жицата ту беше опната по ниските клони на дърветата, ту се влачеше по земята и им показваше правия път.
Инженерът предполагаше, че жицата ще свърши може би в дъното на долината и че там се намираше тайнственото убежище.
Цялото небе гореше. Мълнии святкаха една след друга. Няколко паднаха на върха на вулкана и потънаха в кратера сред гъстия дим. Сякаш самата планина бълваше от време на време пламъци.
Към десет часа без няколко минути преселниците стигнаха високия бряг, който се издигаше над океана на запад. Вееше страшен вятър. Петстотин стъпки по-надолу бучеше прибоят.
Тук жицата продължаваше сред канарите по доста стръмния наклон на тясна, своеволно очертана урва.
Преселниците навлязоха в урвата, изложени на опасността да срутят някои разклатени канари и да паднат в морето. Слизането беше много страшно, но те не искаха и да знаят за опасността, не бяха вече господари на себе си и някаква неудържима сила ги привличаше към тайнствената цел, както магнитът привлича желязото.