Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Хвърли поглед към чакащия барон Морей — неподвижен, колкото неподвижен бе и пъстрокафявият му кон. Беше едър мъж и щеше да изглежда по-скоро хубав, отколкото чаровен, ако не беше грижливо пресметнатата донякъде опърпаност на простовато скроеното му връхно палто и практично невзрачната дръжка тип „драконова кожа“ на големия му меч, окачен на седлото в противовес на късата рапира, увиснала от бедрото му. Чертите му бяха някак прекалено правилни, обръснатото лице — прекалено гладко, движенията му — прекалено плавни и точни… когато изобщо се движеше.
Погледът, с който отвърна на Кетол, бе изпълнен с презрение.
— Както виждате, няма никаква причина да се боите — рече той с достатъчно тих глас, така че думите му да стигнат до ушите на лейди Мондегрийн и капитан Том Гарнет.
Кетол не се хвана на въдицата. Не го интересуваше какво мисли за него баронът. Седеше сковано и гледаше приближаващите се към съгледвачите редовни бойци на Ламът. По-скоро усети, отколкото чу как Дърайн се размърда зад него, а на лицето на Пайроджил се бе изписало онова грижливо неутрално изражение, говорещо много и много за мнението му за хора, критикуващи професионалисти в работата им.
Том Гарнет ги измъкна от положението, щом нервната му кобила направи няколко пъргави стъпки напред; спря я само с леко дръпване на юздата и стягане на коленете.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, барон Морей, но се боя, че грешно сте разбрали неохотата на Кетол да тръгне напред.
— О, така ли?
Кетол леко поклати глава. И Том Гарнет ли?
Както обикновено, поради някакво неразбиране, хората, които не познаваха истински тримата, оставаха с впечатлението, че Кетол е водачът. Дърайн беше твърде едър и прекалено кротък, а Пайроджил — нелепо грозен; по някаква причина това ги караше да си мислят, че тъкмо той е старши на другите двама.
— Бях с Началника на мечовете, когато назначи тримата да ви пазят, барон Морей — продължи Том Гарнет. — Не помня да е казвал, че са на ваше подчинение.
Премълча факта, че Началникът на мечовете също така не беше поставил отряда на Том Гарнет под командата на барон Морей — подробност, която като че ли непрекъснато убягваше на барона.
Не беше изненадващо. Знатните обикновено бяха изрядни за такива неща помежду си, но не толкова с простолюдието, независимо от военния ранг. Това бе едно от нещата, които Кетол харесваше в работата си в Западните владения: макар войниците навсякъде да разбираха, че благородното потекло не е заместител на разумната преценка и опита, тук войската беше приятно лишена от амбициозни службогонци. Ако Том Гарнет служеше в Източните владения и се домогваше до скуайърско звание или брак с дъщеря на дребен благородник, щеше да целува задника на Морей и да го пита учтиво коя буза да цунка първо.
Лесът се извисяваше напред, сив и суров. Скоро щеше да се запролети и зеленият живот — да се върне. Това им беше хубавото на горите: човек можеше да разчита на една гора, че ще се съживи сама от опустошенията както на зимата, така и на нашествениците.
С хората беше друго.
Том Гарнет даде знак колоната да продължи и Кетол срита коня си в лек галоп, което го отпрати пред барон Морей, докато Дърайн и Пайроджил заеха местата си от двете страни на барона.
След толкова години работа заедно можеше почти да чете умовете на приятелите си, без да се налага да си кажат и дума. Кетол щеше да поеме челото не защото бе по-подходящ за жертване от тях, нито защото беше водач на тримата, а защото беше отраснал в гориста земя и ранните му години бяха настроили сетивата му за миризмите, звуците и мълчанията на гората по начин, който можеше да се усвои само от рождение.
Някъде в далечината чукаше кълвач, силно, почти болезнено за ушите му. Явно тупкането на конските копита по твърдата замръзнала земя не беше достатъчно застрашително, за да стресне птицата.
Кетол вдигна ръка за внимание, извика като горянин и чукането за миг секна, после подхвана отново. Добре. Птицата беше достатъчно дива, за да замълчи в присъствието на хора, но и достатъчно свикнала с хора, за да подхване отново работата си; а това му помогна да се увери, че все още са сами в леса.
Продължи напред усмихнат. Човек можеше да развие почти приказна способност в чуването на неща из горите, стига да остави горските създания да помогнат.
Откъм запад задуха студен вятър, понесъл мраз и едва доловим мирис на дим — сигурно от близките домове и ниви на волници. Бреза, примесена с аромата на бор, доколкото Кетол можеше да прецени. А той можеше.