Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
Шеста фаза
40.
Техеран 23 декември 1979
Техеран го посрещна тъмен и дяволски студен. Снегът покриваше плътно земята и въздухът беше чист и мразовит. На летище „Мехрабад“ прекъсване в електрическото захранване беше изключило отоплението, но един генератор поддържаше светлините на пистата и средствата за комуникация в действие. Пунктовете за паспортен и митнически контрол бяха осветени от газени лампи. Въпреки това бдителността на революционните стражи беше по-голяма от обичайното. Много иранци си идваха от Европа по време на коледната ваканция, макар че в Техеран нямаше и никога нямаше да има Коледа.
Рандал пътуваше с ирландски паспорт на името на Шон Бърн, фотограф на свободна практика от Дъблин. Паспортът му бил откраднат преди седмица в Ню Йорк. Фереще му беше купила един комплект внушителна фотографска техника втора употреба от „Уилоуби“ на Тридесет и втора западна улица — достатъчен, за да впечатли непредубедено око. Изборът на ирландски паспорт беше преднамерен. Рандал знаеше, че това ще се отплати веднага щом стигне Иран; беше платил на Яков, за да направи още няколко други документа, които би могъл да използва. Освен това паспортът беше заверен с напълно автентичен визов печат от иранското консулство в Ню Йорк. Рандал нямаше и представа как го беше постигнал старецът, но това беше вдигнало цената буквално до небесата.
Ирландският паспорт на Рандал в началото предизвика леко смущение. Никой от стражите на смяна не беше виждал такъв преди и, изглежда, никой не знаеше къде се намира Ирландия. Рандал можеше да говори с тях само на английски — всеки знак, че разбира фарси, веднага би предизвикал подозрения. Знаеше от работата си в Лангли, че ЦРУ възнамерява да вкара агенти в Техеран, дегизирани като европейски бизнесмени, и трябваше да убеди подозрителните пазачи, че документите му за самоличност са истински. За негово облекчение визата мина с лекота — едно важно препятствие бе отстранено. Следващото, което представи, беше едно писмо, в чието подправяне лично бе участвал, подписано от Мехди Рахматолла, иранският консул в Ню Йорк. Беше уверен, че едва ли ще си направят труда да проверяват автентичността му. В него консулът молеше иранските власти да сътрудничат на мистър Бърн, тъй като той ще пребивава в Иран по важна работа.
След това Рандал извади най-решаващите документи и ги подаде на стража, чийто английски изглеждаше най-добър — мъж на около двадесет и пет години, който явно бе получил образованието си в чужбина, може би дори в Англия.
Първият беше писмо от главната квартира на Ирландското движение за независимост, удостоверяващо, че Шон Бърн е политически представител на Ирландската републиканска армия, упълномощен да води преговори с други антиимпериалистически организации с цел взаимна изгода. Следващият представляваше подробна разписка от НОРАИД, северноамериканска организация, която доставяше материална помощ за въоръжените борби на Северна Ирландия. В нея се удостоверяваше, че Шон Бърн е получил и организирал прехвърлянето в Ирландия на големи парични суми, събрани от членовете на ирландската общност в Ню Йорк, както и на два товара с оръжие, предназначено за Донегал.
Когато иранецът приключи с внимателното изследване на документите, Рандал се опита да обясни, че е упълномощен от своите началници да посети Иран, с цел да се срещне с лидерите на революцията и да укрепи връзките, за да могат двете страни да си оказват взаимопомощ в борбата с британския империализъм. Това беше изстрел с далечен прицел и той го знаеше. Ирландия всъщност беше съвсем неизвестна на повечето иранци. Много от тях имаха съвсем смътна представа къде се намират Англия, Франция или Германия, но по време на демонстрациите, довели до революцията, често се скандираше „зенде бад Ирландия“ — т.е. „Да живее Ирландия!“ Беше излязла дума, че ирландците по някакъв начин са замесени в борбата за независимост срещу британците, и доколкото иранците бяха борци в битката против световния империализъм, ирландците, които и да бяха, трябваше да са приятели. Рандал залагаше този път на тези чувства, разказвайки на стража за Великденското въстание през 1916, Гражданската война, разделянето на Ирландия от британците, гражданските протести от шестдесетте, които бяха завършили с кървава баня, навлизането на британските войски и последвалата дълга изтощителна война. От богатия си опит знаеше, че тези мъже мислят в черно и бяло, и затова рисуваше една драматична картина, разчетена да спечели симпатиите им.