Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Домициан е хитър – казах аз. – Но не е по-хитър от Викс. Викс ще се справи!
Ариус, приклекнал край огъня, не отговори. Не беше проронил повече от десет думи през последния ден.
– Наистина – казах аз, сякаш ми беше възразил. – Викс ще се оправи! Слабостта на Домициан са игрите; не може да спре да си играе игрички с хората. Но Викс ще отвръща на ходовете му. Кучето на Ариус изръмжа в скута ми, докато дъвчеше една гънка от полата ми. Погалих го.
– Всичко ще бъде наред с него. Наистина Ариус повдигна глава.
– Тихо!
Ноздрите му се разшириха и за момент изглеждаше като вълк, надушващ плячката по вятъра. С едно плавно движение той изскочи през вратата. Аз седях вцепенена, притиснала кучето.
Ариус се появи отново.
– Преторианци – рече хладно той. – Вземи си наметалото!
След еднодневна почивка отново се чувствах силна. Преметнах наметалата ни през ръка и бързо загърнах хляба, останал от вечерята. Ариус потърси нещо пипнешком под дюшека си и аз зърнах дълъг светъл проблясък – отне ми миг да го разпозная.
– Не знаех, че все още имаш меч – казах.
Той го вдигна за момент и проряза въздуха в осморка. Проблясъкът от острието се отрази в очите му. Очите на Варварина.
Не, мечът беше още тук. Както и черните искри в погледа му.
– Готова ли си?
Гушнах кучето и се измъкнах от колибата. Осмелих се да хвърля бърз поглед към вилата; чуваше се далечен звук от трошене. Собствеността на всички изменници се конфискуваше в полза на империята, а земите им се посипваха със сол. Или нещо подобно. За човек, който мразеше евреите, Домициан определено имаше жилка еврейска отмъстителност.
Ариус вървеше направо през лозята и разчистваше клоните от пътя ми, не от любезност, а защото щях да го забавя, ако сама трябваше да си проправям път. Така се държеше с мен, откакто беше видял странните ми натъртвания и откакто се бях отдръпнала от него. Тих. Студен. Не се опита да ме докосне отново.
С черните искри, които пак се бяха появили в очите му, аз не исках да ме докосва.
Кучето излая пискливо, когато оранжевите езици на пламъците започнаха да озаряват небето от покрива на вилата. Хванах с ръка муцунката му и последвах едрия гръб на Ариус, който се беше насочил право към Рим.
Към нашия син.
Глава двайсет и девета
Юстина извърна глава от малкото прозорче на усойната си килия.
– Защо, Паулиний? Мисля, че за първи път ми крещиш.
– Да ти крещя?! – изкрещя той. – да ти крещя?! Историята е плъзнала из целия град! Весталката, която се е изправила пред преторианците и е дарила с милосърдието на богинята си.– Тя го гледаше спокойно. Безумният му гняв се стопи.
– Юстина… Не знам какво ще направи, Юстина?
– Шшшт. Сега всичко е в ръцете на Веста! – Тя се усмихна с едва доловима усмивка, потрепваща в ъглите на устните ѝ, и дръпна воала върху лицето си. – Заведи ме при него!
Той остана за миг с поглед, прикован в нея, и се опита да открие очите ѝ зад бариерата от розова коприна. Девиците весталки, спомни си той, забулват лицата си само в един случай.
При жертвоприношение.
– Така – каза Домициан, – значи това е весталката. Той седеше на писалището си пред купчина с петиции, карти и писма, а синът на Теа седеше в краката му, както винаги напоследък. Момчето кимаше; самият Домициан изглеждаше сънлив, развеселен и съвсем не се интересуваше от предатели след дългия ден, прекаран в работа. Паулиний почувства моментен проблясък на надежда.
Тогава Юстина дръпна воала си. Свали целия атрибут на весталка, като разтърси главата си и разпусна хубавата си светлоруса коса. Усмихна се на императора.
– Здравей, чичо!
За миг настана тишина, толкова плътна тишина, че Паулиний си помисли, че никога вече няма да чуе звук. Викс отвори очи и обърна озадачен поглед към весталката. Паулиний направи същото, търсейки момичето, което обичаше. Вместо него откри една непозната. Видя дръзкия флавиевски нос, очертан от светлината на лампата; чупливата флавиевска коса, която беше виждал изваяна от мрамор, сега се спускаше на къдрици по врата върху весталската роба; тъмните флавиевски очи, загадъчни като на Домициан.
Погребан дълбоко спомен изплува на повърхността: една малка магьосница, която развяваше знамената в детските им игри.
– Аз те познавам – беше ѝ казал той веднъж – много преди да те срещна.
– Юлия? – обърна се той към дъщерята на император Тит, внучка на император Веспасиан, племенница и според някои любовница на император Домициан: Юлия Флавия от императорската и божествена династия на Флавиите.