Господарката на Рим

– Трябва да го махнем от тук. – Викс изправи сина на Флавия на крака. Той хленчеше, но определено не умираше. Все още притискаше воала на Юлия към корема си, сега по-скоро червен, отколкото бял.

– Допусках го – измърмори Паулиний. – Всъщност не видях императора наистина да го изкормва… не може да...

– Да не вземеш да припаднеш! – каза Викс с отвращение.

Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.

– Погрижете се за императора – нареди Паулиний на стражите. – Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.

– Префекте, къде го водите?

– Императорска заповед! – каза хладнокръвно Паулиний. – Специална заповед!

Пазачите незабавно сведоха погледи.

– Как се чувстваш? – прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.

– Ами… ами… странно е… не знам. – Момчето беше на крачка да се разплаче.

Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.

– Предполагам, че изродът е пропуснал – сви рамене Викс. – Имаш късмет!

Късмет? Паулиний не искаше да мисли Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.

– Какво ще правиш с мен? – попита задъхано младият наследник.

Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.

– Не мърдай – скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.

– Добра постъпка! – беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.

– Императорът… – Езикът на Паулиний беше като от олово. – Императорът не бива да разбере, че ти...

– Няма – хладнокръвно отвърна баща му. – Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.

– Весталката – каза Паулиний, – тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва.

– Няма време за това сега… – Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.

– Ти си знаел?

– Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!

Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.

Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.