Господарката на Рим

– Хората говорят, че си чакала дете

– Нямаше дете. Опитах се да се пробода, но… – усмивка озари лицето ѝ – Веста не искаше да умирам все още. Затова отидох при нея. Тя явно нямаше нищо против липсата на девственост.

– Някой ти е помогнал да избягаш! – отсече Домициан.

– Върховната жрица весталка, която вече е мъртва. И още един-двама, които няма да назова.

Дълга пауза.

– Аз все още мога да убия Флавия, нали знаеш – рязко каза той. – Замених екзекуцията с изгнание, но тя още утре заминава за Пандатерия[23]. Знаеш ли какво е това? Малка гола скала насред океана. Доста жени от императорски произход са намерили смъртта си там, една или две от тях дори носеха твоето име. Кой знае дали още една августейша изгнаница няма да падне от тази скала и да си счупи врата?

– Хората ще разберат. Ще повярват на най-лошото, защото, чичо, те не те харесват особено.

Викс се сви на пода като кученце и изпръхтя леко. Домициан го прониза с острия си поглед, преди да обърне очи към племенницата си.

– Значи не ме харесват?! И ти мислиш, че страдам особено от това?

Гласът ѝ стана по-дълбок и плътен, имитирайки неговия:

– Точно така!

Преди Паулиний да успее да примигне, Домициан беше впил ръцете си в шията на племенницата си. На Паулиний и на още двама стражи им коства усилие да го откъснат от нея… Викс се възползва от възможността да се шмугне в най-далечния ъгъл на стаята, на сигурно място, далеч от суматохата.

– Завържете я – сопна се императорът на пазачите, дишайки на пресекулки. – Завържете я. Веднага! – Той нададе рев, когато се поколебаха да посегнат на августейшата му роднина… на весталка… на каквато и да беше. Паулиний се обърна, за да не гледа Юлия с червени отпечатъци от пръсти върху шията, която кротко подаде китките си.

– Цезаре – обърна се той към Домициан. – Цезаре, моля те!– Флавиевският глас беше по-силен от собствения му:

– Стражи! Задръжте префект Норбан!

Преторианците го сграбчиха за лактите. Паулиний освободи едната си ръка и я протегна към императора.

– Цезаре, някога молил ли съм те за нещо?

Домициан спря. В свирепия поглед просветна за миг чистота и любов.

– Не – отвърна, като потупа Паулиний по ръката. – Не. Никога. Сега мълчи!

Той се извърна и се доближи към Юлия, докосна косата ѝ, където изящните светли златни кичури се разпиляваха по раменете ѝ като воал на весталка.

– Имам кичур от тази коса в личната си спалня – разсъждаваше на глас той. – Стои точно до урната с пепелта от тленните ти останки. Макар да допускам, че това не са наистина тленните ти останки, нали? Само косата е истинска… Ти пожертва живота си за своята полусестра, Юлия. Струваше ли си?

– Такава беше волята на богинята ми!

– Би ли го направила отново?

– Разбира се!

– Тогава ще ти дам тази възможност, искаш ли? Пазачи!