Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Сподели с нас живителната сила на храната, която ти предлагаме — помоли тя духа на Есперанса.
Докато пиеха и похапваха, хората започнаха да разказват истории за нея. Тихи, приглушени гласове създаваха едно несекващо бръмчене из гробището. Лус слушаше и събираше парченцата от по-ранния живот на баба си — като младо момиче и по-късно като съпруга на Луис, първия й мъж, като майка на децата му, Маноло, Мария и Луиза. Техният живот и този на цялото село били променени завинаги, когато затворили мината. Луис и много други от мъжете заминали да работят в Съединените щати. Стоял там по девет месеца в годината, а през това време Есперанса отглеждала сама децата им и работела в семейния магазин. Тогава загубила най-малката си дъщеря и я погребала в същото това гробище. Луис спестил достатъчно пари да доведе семейството си в Америка, но година по-късно загинал при инцидент в една ферма.
Лус слушаше разказите и започваше да разбира, защо семейството й вярваше, че духът на Есперанса се беше завърнал при тях край огъня. И все пак тя познаваше една различна Есперанса. Жена, която беше изживяла съвсем друга история, след като тези глави от нейния живот се бяха затворили. Беше се омъжила отново, имаше друга дъщеря и внучка. Ако Лус беше научила нещо от церемонията в този Ден на мъртвите, то беше, че животът и смъртта са част от един голям цикъл, който се повтаря, както се редуват годишните сезони, отново и отново.
Сгуши се под шала, усещайки с благодарност топлината на тялото на Ядира до себе си, и й се прииска да разкаже историята за пътуването си от Милуоки до този момент, както беше възнамерявала да го направи първоначално. Пръстите й докоснаха хартиените цветя в чантата, но сърцето й не откликна. Няма значение, каза си тя, историята беше запечатана в ума и в сърцето й.
След два часа сутринта, повечето от роднините си тръгнаха и се прибраха по домовете си. Ядира прегърна Лус и й остави одеялото, за да се топли. Само Маноло и Естела останаха с Марипоса и Лус. Бръмченето на гласовете в гробището заглъхваше, докато нощният студ хапеше все по-силно. Лус уви по-плътно одеялото около себе си и се сгуши близо до един малък мангал. Клепачите й натежаваха и в някакъв момент, без да се усети, заспа.
Събуди се от силни гласове, прозя се и отвори очи. Зората се пропукваше и смътната сива светлина на плахото слънце си проправяше път през мъгливия влажен въздух. Около себе си видя силуетите на жени, увити в шаловете си, на мъже, загърнати в одеяла, надигащи се от земята из парцелите на техните починали сродници. Всички се протягаха, а лицата им бяха изтощени. Някъде в далечината се чу кукуригане на петел.
Естела приближи до Маноло.
— Виж, скъпи, слънцето изгря. Духът на майка ти ни напуска, завръща се към мястото на вечния покой. Сега трябва да отидем да я почетем на сутрешната литургия. Да вървим.
Очите на Маноло блестяха от сълзи, но той се подчини и се надигна от земята, пъшкайки от усилието. Естела взе кошницата си, после се приближи до Лус. Наведе се и хвана лицето й със студените си сухи ръце. На бледата светлина Лус видя, че очите й са изпълнени със състрадание към нея, блещукащо като пламъците на свещите край тях. Естела я целуна по бузата, после се обърна, за да помогне на съпруга си и да го заведе у дома.
Лус ги наблюдаваше, как се присъединиха към другите селяни, докато излизаха от гробището в спокойна, сънлива процесия. Светлината на зората се спускаше постепенно по билата на планините, а студената целувка на утрото освежаваше лицето й. Погледна към Марипоса, чудейки си дали и тя щеше да си тръгне скоро.
Шалът на майка й се плъзна надолу по тялото й — докато тя се изправяше. Напрегнатият израз на лицето й подсказа на Лус, че нещо не е наред. Марипоса пристъпи напред към гроба на Есперанса и падна на колене. Внезапно започна да се клатушка напред-назад и да стене с тих, изтерзан глас.
— Мами, недей. Не си отивай… — Протегна се и зарови пръсти, във влажната земя на гроба, в лехата с прясно засети цветя.
— Какво правиш?! — попита ужасена Лус. Постъпката на Марипоса й се струваше непочтителна към гроба, дори светотатствена. — Спри! — извика тя и я сграбчи за ръката.