Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Mi nina, виж! Чуй! Правим първия кръст за предната част, за челото на гроба. За хората от нашия народ това е символът на четирите природни стихии, разбра ли? Така правим нещата. Първо поставяме царевица на олтара, за земята. Помириши, querida. Познаваш тази миризма, нали? Царевицата е ароматът на нашия урожай, на събраната реколта. Тя ще нахрани душите, когато се завърнат. Водата е следваща. Поставяме кани с вода тук, за да утолим жаждата на душата след дългия й път. Сега слагаме хартията. Виждаш ли колко е тънка? Това е, за да може да се движи от вятъра, в чест на леката и свободна като него душа. И накрая е огънят. За всяка душа, която посрещаме, палим свещ, тя е нейният символ. И още една — за забравените души. Тази нощ ще запалим свещите, за да могат нашите обични предци да открият пътя към дома си.
Забравените души. Сигурно и нейната ще бъде една от тях, помисли си мрачно Марипоса. Когато умреше, дали Лус щеше да запали свещ за душата й?
Чуваше музиката от площада и все по-силният и по-празничен шум от гласовете на събиращите се хора. Звукът на техния смях я караше да работи още по-настървено. В бързината, се одраска дълбоко по ръката и разкъса блузата си, а целият й ръкав се напои с кръв. Няма значение, каза си тя. Това беше кръвно жертвоприношение. Предците й щяха да го одобрят. Пренебрегна раната и продължи да работи, трябваше да свърши навреме, преди да падне нощта. Семейството щеше да бъде тук скоро. Семейството… Те бяха толкова мили с нея. Тя им беше благодарна. Но знаеше много добре, какво си мислеха. Особено Естела. Нямаше прошка за жена, изоставила детето си. Тя не заслужаваше да има душа. Когато Естела погледнеше към нея, Марипоса виждаше презрението й. В нейните очи, тя беше извършила най-ужасното нещо, което една жена можеше да направи. Немислимо за майка като Естела. Непростимо.
Когато слънцето започна да се снижава зад хоризонта и небето потъмня, Марипоса се облегна назад и огледа творението си. Гърбът я болеше от напрежението, а ръцете й бяха изподраскани и изцапани с кал. Олтарът беше красив, помисли си тя със задоволство. Беше направила голяма квадратна кула, разделена на шест открити пространства, символизиращи звезда — символът на вселената. На върха на кулата имаше голям кръст. Всеки сантиметър, от екстравагантната дървена конструкция беше покрит с оранжеви невени и изрисувани на ръка хартиени пеперуди монарх. Изсушени класове от червена царевица и златисти дрънкулки висяха отгоре в незапълнените места на звездата като украшения на коледна елха.
Семейството й щеше да се гордее. Ако се помиреше с тях, ако видеше прошка в очите им, може би щеше да усети поне мъничко прошка и от майка си. В сърцето си, Марипоса отчаяно се беше вкопчила в надеждата си, че ако успееше, майка й щеше да се появи тази нощ.
Оставаше, да се направи само още едно нещо. Наведе се и взе китка невени. Кръвта нахлу рязко в главата й и й се зави свят. Не беше яла цял ден и беше изтощена.
Изправи се, хвана невените в лявата си ръка и с дясната започна да къса листенцата им и да ги пуска между пръстите си по земята.
— Прости ми, майко — прошепна, докато посипваше безбройните цветчета върху гроба.
Всеки път, когато откъсваше листенце от цветето, то разпръскваше своя силен аромат и сумрачният въздух постепенно се насити с парфюма им. Шепа след шепа Марипоса пръскаше венчелистчета, толкова много, че покриха целия гроб със златно одеяло. Всяко цветенце беше молитва. С всяко откъсване удряше гърдите си в своя личен ритуал на изкупление.
— Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Вината е само моя… — молеше се тя и продължаваше да се самонаказва, отдала се напълно на дълбоката си скръб.
Лус стоеше застинала, на няколко метра от гроба. Ядира дойде до нея, хвана я за ръката и притеснено се взря в жената пред тях.
Марипоса се полюшваше напред-назад, късаше листенцата на невените и ги разхвърляше върху гроба, който вече беше покрит напълно със златни цветчета. Тя напяваше някакви думи в състояние на транс.
Лус направи знак на Ядира да остане на мястото си и внимателно пристъпи към Марипоса. Докосна я нежно по рамото.
— Марипоса?
Майка й се стресна и изви глава, за да я погледне. Очите й бяха широко отворени и зачервени от сълзи. Гледаше към Лус, но сякаш не я виждаше. По лицето й имаше следи от кал, дългата й коса беше разрошена, а ръкавът на блузата й беше разкъсан и изцапан с кръв.