Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Часове по-късно, когато семейството беше отишло на литургия, за да почете радостта от живота, Лус реши да остане и да си приготви багажа. Когато се прибра, отиде направо в стаята си. Никой не й каза нищо, явно разбираха, че има нужда да бъде сама. Дълго стоя под душа, за да махне калта от себе си и топлата вода да сгрее измръзналото й тяло. Когато се облече и слезе долу, къщата беше празна и тиха.
Сипа си чаша черно кафе и си взе малко хляб. Чувстваше се уморена и празна отвътре, изцедена от всякакви емоции. Прибра се в стаята си, отиде до нощната масичка и погледна телефона си с надеждата, че ще има съобщение от Маргарет, но нямаше. Приятелката й липсваше. Това беше последната капка, от която чашата преля, и Лус избухна в сълзи.
Беше коленичила над куфара си, бършеше сълзите си и хълцаше, когато чу как вратата се отвори. Затвори очи, а ръцете й се вцепениха, защото инстинктивно знаеше кой е.
Марипоса тихо влезе в стаята. Не каза нищо. Лус събра цялата си решителност и се обърна, за да застане лице в лице, с майка си. Тя беше почистила калта от лицето и ръцете си и беше сресала и прибрала косата си, отново на висока конска опашка, но все още бе с дрехите от предишната вечер. Тъмните кръгове под очите и побледнялото й лице бяха доказателство за безсънната нощ. Стоеше там спокойна, сдържана, същата студена жена, която Лус беше видяла за пръв път в къщата на леля си Мария.
— Тръгваш ли? — попита Марипоса с пресипнал от изтощение глас.
— Утре — отвърна ледено Лус.
Марипоса очевидно обмисляше чутото. След секунда пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам малка плетена торбичка. Протегна я към Лус.
Тя я погледна, но не помръдна.
— Какво е това?
Марипоса прехапа устни и повдигна червената торбичка по-високо.
— Смятах, да ти я дам миналата нощ. Но вместо това обърках всичко, както винаги. Ти беше права. Мислех само за себе си и за своята мъка. Трябваше да помисля за твоята.
Лус обърна гръб на подаръка.
— Както и да е.
Наведе се отново към куфара си и продължи с приготовленията си, желаейки в този момент едно-единствено нещо — тази жена просто да я остави на мира.
— Лус, съжалявам.
— Винаги съжаляваш! — каза Лус и се обърна към нея. — Това не означава нищо. — Пое си дъх, решена, да не се поддава на гнева си, после се извърна пак и хвърли една блуза в куфара си. — Ще си оправя багажа и се махам от тук. Няма да се пречкам нито на теб, нито на някого другиго.
— Знам, че си ядосана. Не те виня. Но ти обещавам, че ще те отведа до светилището.
— Забрави за това. Вече не искам да ходя.
— Но ти измина толкова път, заради него.
— Не е твой проблем, разбра ли? Не съм малко момиче. Ще помоля тия Естела да ме заведе. Или Ядира.
— Да. Можеш да го направиш.
Марипоса звучеше сломено. Огледа се из стаята, но погледът й не можеше да се фокусира, върху нищо. Пристъпи още малко към Лус.
— Ето, трябва да вземеш това със себе си — подаде й отново торбичката. — Сложих вътре малко от останките на Есперанса, за да ги отнесеш до светилището. Аз… Аз не усетих присъствието й миналата нощ. Мисля, че ако тя е някъде, то ще е там горе. При пеперудите.
Лус смяташе, че сърцето й се е вледенило, но когато погледна към торбичката в ръката на Марипоса, почувства пропукване в леда. Пое си дълбоко дъх.
— Това е пепелта на баба? — попита с потреперващ глас.
— Да. Толкова съжалявам, че провалих твоята ofrenda — побърза да каже Марипоса. — Беше глупаво и егоистично от моя страна. — Протегна отново ръка към дъщеря си. — Моля те. Вземи я със себе си в планината, за да можеш да се сбогуваш с нея.
Лус взе плетената торбичка. Беше по-тежка, отколкото мислеше, че ще бъде. Стисна устни, за да не каже на глас „благодаря“, както изпитваше желание да направи.
— Мислих дълго за това, което ми каза миналата нощ. Напълно си права за всичко. Самата аз съм си казвала тези неща хиляди пъти.
Лус се обърна, за да постави торбичката с останките на Есперанса на масичката, а стомахът й се преобърна от внезапното чувство за вина, което изпита.
— Зададе ми един въпрос, на който искам да ти отговоря — продължи Марипоса.
Лус хвърли бърз поглед към лицето й.
— Попита ме, дали има нещо ценно, нещо смислено, което някога да съм давала на майка си. Дадох й теб.
Момичето отстъпи назад и вдигна ръка, за да отблъсне тази атака от емоции.