Черният манастир [bg]

— Не те разбирам, Вивиан — обади се Меркадо.

— Много добре ме разбираш, Хенри. Оставаме в Етиопия — заяви тя. — Дойдохме да търсим Светия Граал и никъде няма да бягаме.

— Ние вече сме бегълци, преследвани от властта — отбеляза Меркадо. — Току-що извършихме убийство.

— Просто свалих вражески хеликоптер — поправи го Пърсел.

— Наричай го както щеш, щом така ще се чувстваш по-добре, когато ти надянат примката на шията. — Меркадо се обърна към Вивиан. — Трябва да се махнем оттук.

— Ще се махнем, когато свършим онова, за което сме дошли.

Франк продължаваше да лети на изток към Френска Сомалия и ако щяха да променят курса към Судан, трябваше да го направят скоро, преди пътят дотам да стане по-дълъг, отколкото до френската колония.

— Имаме две възможности и кацането тук не е сред тях — каза той на Вивиан.

— Сигурен ли си, че ще успееш да стигнеш до границата преди етиопските военновъздушни сили да ни свалят?

— Не.

— Тогава кацни. В Шоан. Колко далече е оттук?

— Ами… на двайсет-трийсет минути.

— Там е полковник Ган — каза тя. — И ни чака. Там е и черният манастир. И също ни чака.

Пърсел се замисли. Вивиан пресичаше тънката линия между смелостта и безумието — или в най-добрия случай фиксидеята. Обаче изтъкваше сериозни аргументи.

В момента бяха на деветстотин метра височина и продължаваха да се издигат. Движеха се със сто и шейсет километра в час, но при спускане можеше да вдигне близо двеста и петдесет. Той наклони самолета надясно и нейвиънът започна да завива на юг.

— Какво правиш? — попита Меркадо.

— Ще кацнем в Шоан, Хенри. — И за да е съвсем честен, Пърсел прибави: — Или ще загинем при опит да кацнем.

— Не!

Вивиан се завъртя назад.

— Да!

Двамата с възрастния журналист се гледаха няколко секунди и Франк си представи как зелените очи на фотографката се впиват в душата на Хенри.

А после Меркадо каза:

— Е… добре. Изминахме дълъг път, за да търсим Граала, и сме прекалено близо, за да се откажем.

Вивиан протегна ръка и го погали по лицето, после се обърна напред и се вторачи през предното стъкло. Нейвиънът летеше на югозапад към Шоан и започваше да се спуска.

Тя завъртя глава към Пърсел и го гледа, докато и Франк не обърна глава към нея.

— Обичам те — каза Вивиан.

— Ти обичаш всеки, който ти играе по свирката.

Фотографката се усмихна.

— Каквото е най-добро за мен, е най-добро за всички нас.

Пърсел не отговори.

Продължиха бързото спускане и след малко той каза:

— Шоан е на десетина минути. — И прибави: — Ще опитам да кацна.

— Не искам нищо повече — каза Вивиан и след миг го увери: — Можеш да го направиш.