За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Орф отвори наслуки една от тях и се озова в средновековно подобие на съдебна зала.
Двама пехливани, голи до кръста и с бръснати глави, млатеха с всичка сила някакъв човечец. Човечецът се извиваше и пищеше от болка. На мъничък скрин до пехливаните седеше съсухрен писар и дращеше усилено по хартията пред себе си, като в същото време сричаше на глас:
– По дело № 1640/2002 обвиняемият се признава за виновен по всички обвинения…
На скамейката над тях червендалест съдия, облечен в тога и с перука на главата, се прозяваше отегчено и си бъркаше в носа.
Пехливаните продължаваха да млатят, а обвиняемият продължаваше да пищи, но това по никакъв начин не впечатляваше представителя на правосъдието.
– Нарушен е параграф хиляда осемдесет и четвърти, параграф хиляда осемстотин и… двадесет и трети, не… и двадесет и пети… – мрънкаше писарят.
– По-бързо, по-бързо, да свършваме вече – сумтеше съдията. – Обещал съм на ерцхерцога да обядвам с него.
Орф затвори вратата и се подпря на нея. Очевидно не търсеше където трябва. Следващите няколко опита също бяха неуспешни. В една от стаите попадна на живо телевизионно предаване. От невидими колони в тавана гърмеше популярна музика, една от стените бе заета от огромен екран. На екрана проблясваха съобщенията, които си разменяха невидими зрители:
„Пасивен търси… има терен и голям… телефон…“
„Сия-Яна е мноо яка пичка. Шари черпи компанията.“
„Пацо харема поздравява Базата.“
„Младо дръвче търси стара лейка за поливане.“
Не се получаваше. Орф извади програматора и започна да го настройва. Зареди един от записите на Дика – „На брега/004.01“.
От усилвателя се разнесе смях. Чуваше се шумът на прибоя. После Дика каза:
– Да си вървим, Орф, слънцето залязва. Студено ми е.
Орф стисна зъби и изръмжа. Въобще не му се искаше да прави това. Смехът на Дика го разкъсваше. Представи си я такава, каквато беше онази вечер – с лека бяла рокля и коси, сплъстени от солената вода. Включи функцията за просвирване и замижа.
Гласът на Дика се измъкна от програматора, претърколи се на земята и се втурна по безкрайния коридор. Блъскаше се във вратите, резонираше в помещенията зад тях и търсеше… Преминаваше през кодовете на съществата, които вегетираха там – измъчваха се, гавреха се едно с друго, потапяха се в оргии и се давеха в илюзии… Гласът ги пронизваше и продължаваше да търси. Щеше да търси дотогава, докато не намереше своя дубликат. Дика. И тогава щеше да се върне при Орф, за да му покаже пътя.
Почака известно време. След това си пое дълбоко въздух и тръгна…
… Дика се печеше в шезлонг до басейна и пиеше коктейл „Куба Либре“. Келнери с хавайски ризи сервираха напитки на шкембести възрастни немци, които се припичаха по пластмасовите скари наоколо. Орф пристъпи напред и се прокашля:
– Здравей!
И после трябваше да отстъпи, защото Дика се озова на врата му и го притисна силно към себе си.
– Най-после – шепнеше тя в ухото му. – Откога те чаках. Знаех си, че ще дойдеш. Имам толкова много да ти разказвам, толкова много …
– Обичам те – едва успя да прошепне Орф през водопада от думи.
– И аз – отвърна тя и се провикна през рамото му: – Келнер, още един коктейл, моля. И две текили. Помниш ли, когато се напихме с текила? Беше страхотно. Уф, горещо е. Хайде да се изкъпем, искаш ли?
И тя се зае да смъква дрехите му, а после трябваше да го избутва към басейна, да го пръска с вода и да го увещава, докато той най-накрая отстъпи. Все пак се опита да я спре, но тя не искаше да слуша. Опияняващият ù смях го обгърна и Орф се предаде. Плуваха. После пиха коктейли и текили. Едновременно. После пак плуваха. Главата му се носеше блажено из нищото. Любиха се. Отново пиха. Орф помнеше, че по едно време към тях се присъедини весела компания момчета и момичета. Пяха, свириха на китара. Орф им демонстрира програматора си. Записваше китарата и я превръщаше в пиано, акордеон, цигулка. А по-нататък вече не помнеше нищо.
Когато се събуди, слънцето отдавна бе изгряло и Дика отново се печеше край басейна. Мътният му поглед мина през дебелите немци, които усърдно се цапаха с плажно мляко, и се спря на Дика. Изправи се и пристъпи решително към нея.
– Време е да тръгваме.
– Къде? – надигна се от шезлонга Дика. – По-хубаво място ли си намерил? А пък на мен ми казаха, че това е най-доброто… Пет звезди…
– Дойдох да те взема – каза тихо Орф.
Дика го гледаше с неразбиране.