За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Хареса ми, наистина – каза и облиза устни. Вкусът на хумата изчезна под езика ù като спомена за тека. – Но не е нещо, което бих правила много пъти. Ще настръхвам по-малко и ще съм по-скована с всеки следващ дъх, ще…
– Разбирам те – тихо изрече Олга и Сама се зачуди дали жената действително бе изрекла думите, или те се появиха в главата ù с милването на хумата.
После замръзна: статуя, оставена в ръцете на почти непозната скулпторка. Хумата продължи да я гали – корема и нагоре, гърдите и брадичката. Дланта ù говореше нещо на кожата на момичето, но думите се губеха в някаква черна пропаст, която се отваряше с всяко докосване. Същото беше и с целувките.
~остани~ощесъвсеммалко~Сама~~~остани~~нищо друго~
Аз съм виновен за всичко.
Трябваше да се сетя.
Още вторият ми баща ми го каза: технологична несъвместимост. Рядка.
Гласът му бе много нежен, много внимателен.
Генетично заложена. Нелечима. Не напълно изследвана. Атавизъм.
Открили го още при първите мед-гледи. Някои от скенерите блокирали, а аз едва не съм спрял да дишам, когато пуснали в кръвта ми минибдителите. После са нямали право да ми слагат приставки или химусилители, докато сам не поискам, но се стараеха да ми припомнят, все с оня нежен, внимателен глас, всичките. Навярно те чакат изненади, Саме; трябва винаги някой да те наглежда. Някой от тия съвършени, усмихнати, всепрощаващи…
Не съм бил виновен аз, каза Вел. Знаели за проблема ми (Вел каза: „дара ми“), но толкова ме били обикнали, че искали да ми помогнат да се отпусна. Не изчакали да си направим изследвания, просто ползвали най-слабия дизинхибитор, за който знаели, такъв без никакви странични…
Вела стоеше до него и се усмихваше (всепрощаващо). Но макар да не видях нито един белег по нея, в очите ù счупеното стоеше. Не са свикнали с болката, ненадейната, изненадваща, физическа болка, каквото и да изпитват в симите си…
Аз съм виновен. Нараних приятел, нараних някой, който ме е обичал, нараних Вела… нараних друг човек.
Затварям очи и леглото на цела се размества под мен, за да ме поеме в неутешителната си прегръдка.
Сама често вървеше по непознати улици. Сега бе поела из една от новите приумици на теките: кварталът се наричаше Променящият се град и тук всичко беше винаги друго. Момичето не знаеше накъде ще завие или дали онзи фонтан пред нея ще остане фонтан, докато стигне до него.
Идваше тук, защото движещият се град я успокояваше. Той беше нейното огледало. Крачеше напред и се връщаше назад. Назад към онзи момент, в който майка ù, онази, която я бе носила в себе си, ù каза: Ти си като вода, момичето ми. Приемаш всички форми. И името ти значи желание. На онзи стар език… Майка ù, която познаваше стихиите толкова добре. Сигурно имаше нещо вярно в думите ù.
След това спираше и чакаше някоя сграда да се смали с един-два етажа и в небето над нея да види останалите си родители, всичките спокойни и усмихнати, как я подканват да влезе в морето, голямото море с мърморещите вълни и солените пръски пяна, гола, сама, отворена. После да търси ръцете на другите деца: плахите пръсти на момичетата и изгарящите, дори под водата, на момчетата. Но аз съм вода. Нали? В морето само ще се загубя… Дали го изричаше наистина или не, нямаше значение, защото те я гледаха от брега, спокойни, и те я докосваха под вълните, възбудени. На този бряг думите не се чуваха никога и затова ги използваха рядко…
Винаги беше така: градът се менеше около нея, а тя се въртеше в него като стъкълцата на калейдоскоп – разпилени, шарени, отразяващи – в тръбата, която някой държеше. Кой?
Винаги стигаше до този въпрос. Тогава излизаше от Променящия се град.
И потъваше в Градината.
Което не беше трудно, защото тя беше навсякъде. Стара и не чак толкова бързо променяща се. Пълна с хора.
Сама лягаше под някоя сянка и започваше да гледа жестове и да търси погледи. Едните я оплитаха в мрежите си от бързи движения, а другите я теглеха като хвърчила нагоре, нагоре. Тихи жестове, много цветни погледи. Често някой я улавяше така здраво, че тя тръгваше с него; или нея; тях. Те никога не я отвеждаха на мястото, където бе онова откъснато нейно парче, за което ù говореше Олга.
Гледаше и синьото небе, летящите теки и левиращите хуми. Едните като стрели, другите като птици. Бързи и бавни. Наблюдаваше облаците – истинските и илюзорните.
Под онзи облак там има ред. Сигурно и с мен е така: под мъглата, която съм, има нещо, което може да бъде видяно ясно. Също като онези рафи горе…