За спасяването на света

Не го бяха изтрили.

Гласът беше старчески и проломотваше думите с известно усилие. От време на време гълташе гласните.

– Вий ли сти за рмонта?

– Аз?

– Тъй си и знайех. – Гласът като че ли не усети въпроса в интонацията на Орф. – Времье беше да ни пратят някой.

Орф се почеса нервно и се огледа.

– Къде сте, не ви виждам?

– Ух, все забравям. Сигичка.

Нищото се превърна в материя и Орф видя, че се намира във вече поовехтял, но все пак подреден чиновнически кабинет. Зад полирано бюро с чекмеджета седеше дребно усмихнато човече. То се почесваше с молив по оплешивяващата глава и кимаше доброжелателно към Орф. От стената зад него се подаваше грозна мивка с един кран и зацапано огледало, в което се отразяваше плешивината му.

– Тъй. Май сига йе по-добрье. – Човечето кимна към пишещата машина пред себе си. – Тъкмо подготвях нова докладна до Главния…

В този момент вратата зад Орф (оказа се, че там има врата) се отвори и през процепа се подаде намръщена едра глава с къса подстрижка.

– Готова ли е програмата за аварии?

Въпросът беше зададен вежливо, но предполагаше само един отговор.

Видът на питащия подсилваше неприятното впечатление. Той дърпаше заговорнически от един фас, тръскаше пепелта на земята и непрекъснато се оглеждаше. Орф си помисли, че така изглеждат хората, които прекарват целия си живот в страх как все някой ден началството ще ги хване в издънка и ще ги изрита от уютното им чиновническо бюро.

На чичото в стаята обаче въобще не му беше до такива разсъждения. Той припряно ровеше в купчината пред себе си и заекваше от напрежение.

– Тука бьеше някъде… ей сегичка… аз, таковата…

Онзи с фаса го гледаше мрачно и предъвкваше на сухо. При това не спираше да се оглежда и да тръска пепел.

– Ей тука беше. Секундичка само…

– Секундичка, секундичка… – измърмори недоволно другият. – До обяд да ми е на бюрото, иначе ще докладвам на шефа и не знам какви ще са последствията. Една програма не можете да напишете като хората.

Чичката зад бюрото се сви.

– Ама ний не пишим програми – рече той. – Ний само ги анализираме.

– Анализирате – изплю с негодувание и погнуса онзи. – Всички се извъдихте анализатори. А бачкатори хич не останаха. Ще ви форматирам аз на вас дисковете и ще видим тогава вирус памет яде ли.

Вратата се затвори. В стаята остана да се носи неопределен аромат на евтина цигара и на заплаха.

Орф се почувства неудобно, но все пак реши да опита късмета си:

– А случайно да знаете как се стига до второ дъно?

– А?! – погледна го неразбиращо човечето и измънка със съжаление: – Значи вий ни сте от поддръжката…

Орф прецени, че е по-добре да замълчи, отколкото да излъже. Стараеше се да не отмества поглед от кранчето на чешмата, за да не срещне тъжните очи на събеседника си.

– И значи ще трябва да се пиши нова докладна – омърлушено заключи човечето.

– Аз, може би, такова, по-късно – измърмори Орф и се измъкна заднешката от стаята.