Избрани творби в осем тома (Том 6)
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Бакърджиев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Избрани творби в осем тома (Том 6)». Краткое содержание книги:
Защото, нека отбележим междувременно, Шекспир е бил осенен с дарбата — и в това именно се състои непостижимото величие на гения му — да примирява, да обединява и непрекъснато да съчетава в своето творчество тези две достойнства — истината и величието, тези почти противоречащи си достойнства или поне толкова различни, че онова, което е недостатък за едното, се явява противоположност на другото. Подводната скала за правдивото е дребнавостта; подводната скала за величественото е лъжата. Във всички произведения на Шекспир величественото е правдиво, а правдивото е величествено. В центъра на всички негови творби ние неизменно откриваме пресечната точка на величието с истината; а там, където величествените неща се съчетават с правдивите, изкуството е постигнало съвършенство. Шекспир, подобно на Микеланджело, като че ли е бил роден, за да разреши необикновената задача, която, формулирана накратко, изглежда лишена от смисъл: да оставаме винаги в пределите на природата, но да излизаме понякога извън тях. Шекспир преувеличава мащабите, но спазва съотношенията. Възхитително е всемогъществото на този поет! Той създава герои, стоящи несравнимо по-високо от нас, които живеят като нас. Хамлет например е правдив като всеки един от нас и в същото време е по-възвишен от нас. Хамлет е исполин и все пак е реален човек. Така е, защото Хамлет не е нито като вас, нито като мен, а като всички нас. Хамлет, това не е отделният човек, а човекът изобщо.
Да откроява непрекъснато величественото чрез правдивото и правдивото чрез величественото, такава е всъщност според автора на тази драма — като същевременно той поддържа всички свои идеи, вече развити в другите му писания по тези въпроси — целта на поета в театъра. А тези две думи величественост и правдивост включват всичко. Истината съдържа морала, величествеността съдържа красотата.
Не бива да се подозира авторът в самодоволна увереност, че вече е постигнал или някога ще успее да постигне тази цел; но би трябвало да му бъде позволено да засвидетелства пред всички, че до ден-днешен тя си остава единственото нещо в театъра, към което неотстъпно се е стремил. Новата драма, която той наскоро представи на сцена, представлява още едно усилие в стремежа му към тази лъчезарна цел. Каква всъщност е мисълта, на която той се опитва да вдъхне живот в „Мария Тюдор“? Тя е следната: кралицата трябва да бъде същевременно и жена. Като кралица тя трябва да бъде величествена. Като жена трябва да бъде правдива.
Авторът вече е заявявал на друго място, че драмата, както я чувства той, драмата, която би искал някой талантлив човек да създаде, драмата, съобразена с духа на деветнадесети век, не е високопарната, преувеличена и възвеличаваща испанска трагикомедия на Корней; не е абстрактната, любовна, идеализирана, божествено-елегична трагедия на Расин; не е дълбокомислената, мъдра и проницателна, но прекалено безмилостно-иронична комедии на Молиер; не е трагедията с предпоставена философска теза на Волтер, не е комедията с революционно въздействие на Бомарше; не е дори повече от всичко това, а е всичко това едновременно; или, по-добре казано, не може изобщо да се сравнява с всичко това. Тя не е, както е при тези велики мъже, систематично и непрекъснато осветяване на нещата само от една страна, а обглеждане на всичко едновременно от всички страни Ако днес съществуваше човек, който би могъл да вдъхне живот на драмата, такава, каквато си я представяме ние, тази драма би била за човешкото сърце, за човешкия ум, за човешката страст и човешката воля; би била миналото, възкресено в настоящето; би била историята, както са я сътворили нашите бащи, съпоставена с историята, която творим самите ние; би съчетала на сцената всичко, което е съчетано в живота; би представила на едно място бунт, на друго — любовен разговор, в любовния разговор — поука за народа, а в бунта — зов на сърцето; би включила смеха, сълзите, доброто, злото, възвишеното, низкото, съдбата, провидението, гения, случайността, обществото, света, природата, живота; и във всичко това би се усещало присъствието на нещо величествено!
На тази драма, която би представлявала постоянно напътствие към множеството, би трябвало да бъде позволено всичко, защото, ако се изхожда от дълбоката й същност, тя не би могла да съгреши в нищо. С почтеността, възвисеността, ползотворността и чистата си съвест тя би си спечелила такава слава, че никой не би могъл никога да я обвини, че се стреми към ефект и врява там, където тя ще търси единствено нравствената поука и напътствието. Тя би могла да отведе Франсоа I при Магелона, без да пробуди подозрение; би могла, без да обезпокоява най-строгите съдници, да предизвика в сърцето на Дидие изблик на състрадание към Марион; би могла, без да бъде обвинявана в превзетост или преувеличение, като автора на „Мария Тюдор“, да покаже, в разгърнат вид на сцената, в цялата му ужасяваща реалност, чудовищния триъгълник, който толкова често се появява в историята: кралица, фаворит, палач.