Град на изгубени души

един начин. — Погледни ме — каза и когато Беки вдигна очи към лицето му, той накара

кучешките си зъби да се издължат.

Тя изпищя.

Изпищя и падна от пейката върху пръстта и листата. Няколко минувачи ги изгледаха

любопитно, но това все пак беше Ню Йорк — никои не се спря да ги зяпа, всички

продължаваха по пътя си.

Саймън се чувстваше отвратително. Точно това бе искал, ала колко различно бе да я види на

земята, закрила устата си с ръка и така пребледняла, че луничките й изпъкваха като

мастилени петна. Точно както бе станало и с майка му. Помнеше как беше казал на Клеъри,

че не съществува по-ужасно чувство от това, да не можеш да имаш доверие на хората, които

обичаш, но всъщност не беше прав. Много по-ужасно бе хората, които обичаш, да се боят от

теб.

— Ребека — започна, ала гласът му изневери. — Беки…

Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си. Беше седнала в пръстта, а шалът й се

въргаляше в листата зад нея. При други обстоятелства би било смешно.

Саймън стана от пейката и коленичи до нея. Острите зъби ги нямаше, ала тя го гледаше така, сякаш все още бяха там. Много предпазливо той се пресегна и я докосна по рамото.

— Бекс. Никога не бих те наранил. Нито пък мама. Просто исках да те видя за последен път,

за да ти кажа, че си отивам и повече няма да ме видите. Ще ви оставя на мира. Може да си

направите Ден на благодарността. Аз няма да дойда. Няма да поддържаме връзка. Няма да…

— Саймън. — Ребека сграбчи ръката му и го придърпа към себе си, като риба на въдица. Той

почти падна върху нея и тя го прегърна с все сила. За последен път го бе прегърнала така на

погребението на баща им, когато той се бе разплакал по онзи начин, който изглежда сякаш

сълзите никога няма да спрат. — Аз не искам никога вече да не те видя.

— О — успя да каже Саймън и седна на земята, толкова слисан, че мозъкът му отказваше да

работи. Ребека отново обви ръце около него и той се притисна в нея с всичка сила, въпреки

че тя беше по-дребна от него. Беше го държала така, когато бяха деца, и досега знаеше как да

го направи. — Помислих си, че ще искаш.

— Защо?

— Защото съм вампир. — Странно бе да го чуе изречено на глас по този начин.

— Значи те съществуват?

— Както и върколаци. И други, още по-невероятни неща. То просто… се случи. Искам да

кажа, че бях нападнат. Не съм го искал, но това няма значение. Вече е станало.

— Ти… — Ребека се поколеба и Саймън усети, че това е големият въпрос, онзи, който

наистина имаше значение. — Хапеш ли хора?

Той си спомни Изабел, ала побърза да прогони образа от съзнанието си. „Освен това ухапах

едно тринайсетгодишно момиче. Както и едно момче. Не е толкова странно; колкото звучи.”

Не. Имаше неща, които не влизаха в работата на сестра му.

— Пия кръв от бутилки. Животинска кръв. Не наранявам хора.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Добре.

— Наистина ли е добре?