Кръвно отмъщение
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #6
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
— Другарят е по срочна работа. Какво става, Александър Борисович?
Аз мигновено се включих.
— Ще пропее, Константин Дмитриевич — обявих радостно. — По всички точки ще пропее. Но държи на личното ви присъствие, мерзавецът, не се доверява на такава дребна риба като мен.
Усмихнах се жизнерадостно и посетителите също грейнаха с разбиране. Беше си чист блъф, но бях свикнал да разбирам Костя от половин дума и схванах, че посетителите страшно са му писнали и си мечтае да се избави от тях. Така и стана. След моето „спешно съобщение“ те бяха принудени да се извинят и да станат.
Меркулов въздъхна тежко и дълбоко.
— Какви бяха тия пъпеши? — любопитно попитах.
— Спести ми жаргона си — направи той гримаса. — Единият е областен прокурор, другият — генерал от МВР. А тези тримата „пъпеши“, както ги нарече, са представители на местната администрация. Купуваха ме и ти дойде точно в момента, в който бяха готови да назоват цената.
— Значи съм дошъл прекалено рано, така ли?
— Напротив, дойде навреме — каза Меркулов. — Или смяташ, че трябваше да се попазаря? Грешен адрес, Саша.
— Не ти ли е интересно да си научиш цената?
Той се усмихна безрадостно.
— Знам си я. Какво става при теб?
— Изясниха се някои работи по въпроса за „стрелците“ — казах. — Действително са различни хора, Костя. Но у тях се набелязва нещо общо.
— Терористична организация? — криво се усмихна той. — Да не вземеш да го изтърсиш някъде.
— Общ кръг на целите — казах аз. — Еднотипно оръжие. Ти беше прав, този склад с немски пистолети кагебистите или са го загубили, или са го разграбили. Не са останали никакви документи.
— Там има един „Макаров“ — напомни Меркулов. — Какво се знае за него?
— Да, с този пищов е издънка — съгласих се аз. — Даже си помислих, че става дума за странична намеса. Целите му са по-невзрачни, всякакви дребни риби. Но този набития тип са го видели свидетели на мястото на убийството на Кручер. Изобщо не сме сигурни, че го е убил той, но външността съвпада. Показвахме на свидетелите фоторобот, направен по данните на Бердянская, и те потвърждават самоличността му. Вече го разпратихме по районите.
— Освен това само този пистолет се повтаря два пъти.
— Три пъти — казах аз. — Със същия „Макаров“ е застрелян някой си Петечка Вълкодава, професионален убиец от Твер.
— Интересно — отбеляза Меркулов. — Вълкодава, после този Райзман и накрая Маркарян. Какво общо имат, а?
— Работим по въпроса — казах аз.
Той ме погледна леко насмешливо и поклати глава. Колко пъти и той, и аз, а и всички наши колеги отговаряха с тази дежурна фраза на конското на началниците. Освен това се досещах, че Меркулов е осведомен за възпитателната ми работа с новото поколение следователи, но позицията му по този въпрос не ми допадаше и в нашите беседи се опитвах да заобикалям тази тема.
— На колко си години, Саша?
— Не знам — казах аз. — След трийсет спрях да ги броя. Сигурно са доста, защото момичетата престанаха да реагират. Скоро ще почнат да ми отстъпват място в метрото.
— Разбирам трагедията ти — каза той. — Точно така става със самовлюбените хора, достатъчно е едно момиче да мине покрай теб и да не те погледне, и веднага започва унинието и ненавистта към новото поколение.
— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз.
— За твоите помощници, младите следователи — каза Меркулов. — Чух, че са преобърнали цялата следствена част.
— В известен смисъл, да, безусловно — съгласих се аз. — Чакай, те какво, да не се оплакват от мен? Някакви слухове ли са стигнали до теб?
— Нима са способни на това? — запита Меркулов с интерес.
Свих рамене.
— Това поколение е загадка за мен. Впрочем самолюбието няма да им позволи да се оплакват. Между другото утре съм канен от тях на вечеринка.
— Надявам се, че това ще ти помогне да се освободиш от измислените си проблеми — забеляза той. — Ирина в града ли е?