Сълзата на дявола [bg]

— Ще може ли да влезем за малко? — добави тя.

Родителският му инстинкт веднага заработи:

— Имате ли нещо против да останем навън? Децата…

Очите ѝ проблеснаха и той се запита дали не се е обидила.

Толкова по-зле за нея: единствената представа на децата за Бюрото се изграждаше от образите на Скъли и Мълдър, зърнати в някой кадър от „Досиетата X“, когато ги оставяше да спят у приятели. Нямаше намерение да променя нещата.

— Няма проблем — отговори Кейдж от името и на двамата. — Хей, последния път, когато те видях… човече, доста време мина оттогава. Бяхме се събрали заради Джими, помниш ли, онази среща на Девета улица.

— Да.

Това всъщност бе и последният ден на Паркър Кинкейд в главната щабквартира на ФБР. Стояха в големия вътрешен двор, обградени от мрачните каменни постройки. Все още получаваше по някой имейл за това, колко хубава реч е произнесъл в памет на Джим Хуанг, един от бившите му помощници. Беше загинал при първата си полева задача.

Паркър замълча.

Кейдж кимна по посока на детската стая:

— Растат.

— Да — съгласи се лаконично Паркър. — Какво има, Кейдж?

Агентът кимна към Лукас.

— Нуждаем се от помощта ви, господин Кинкейд — изстреля бързо тя.

Паркър наклони глава в очакване.

— Тук е хубаво — отбеляза Кейдж. — Чист въздух. С Линда трябва да се преместим някой ден. Да си купим малко място. Може би в Лаундън. Гледаш ли новините, Паркър?

— Слушам ги.

— А?

— По радиото. Не гледам телевизия.

— Да, вярно. Никога не си я обичал. — Кейдж се обърна към Лукас и обясни: — Наричаше я „Страната на пропиляното време“. Четеше много. Паркър е по писменото слово. То е неговата стихия. Разправяше, че и дъщеря ти четяла като побъркана. Още ли е тъй?

— Убиецът от метрото — досети се Паркър. — Заради него сте дошли.

— СТРЕЛМЕТ — обясни Лукас. — Така го нарекохме. Убитите са двайсет и трима. Трийсет и седем ранени. Шест деца са пострадали лошо. Има…

— Какво искате? — прекъсна я той, разтревожен, че децата могат да чуят част от тази равносметка.

— Много е важно. Нужна ни е помощта ви — натърти Лукас.

— Какво, за Бога, може да искате от мен? Аз не работя вече.

— Да бе. Сигурно — не скри сарказма си Кейдж.

Лукас се намръщи, погледна с недоумение първо партньора си, после — домакина.

Бяха ли го репетирали? Тактиката на изненаданото ченге. Не изглеждаше да е така. Все пак едно друго правило от „Ръководство за самотни родители“ гласеше: „Не оставяй да те баламосват“ Той застана нащрек.

— Още се занимаваш с анализ на документи — продължи Кейдж. — Името ти е в „Жълтите страници“. Имаш сайт в Интернет. Добър е. Харесва ми синият фон.

— Аз съм цивилен специалист — изтъкна Паркър.

— Кейдж ми каза, че сте оглавявали Отдела за анализ на документи цели шест години. Твърди, че сте най-добрият специалист по анализ на писмени материали в страната.