![Стоманена целувка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/6/stomanena-celuvka-bg-download.jpg)
Стоманена целувка [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #12
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-396-6
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стоманена целувка [bg]». Краткое содержание книги:
Отново поглеждам острието. Отразен отблясък светлина заслепява окото ми и стаята се накланя, когато зеницата ми се свива. Усещането е странно, но не неприятно.
Изведнъж изпитвам импулсивно желание да доведа Алиша тук. Почти неотложна потребност. Представям си как светлината от стоманата се отразява върху кожата ѝ, както прави върху моята. Изобщо не я познавам добре, но мисля, че ще я доведа тук. Присвиването ниско в корема ми казва да го сторя.
Започвам да дишам учестено.
Да го направя ли? Да я доведа ли тук довечера?
Вълнението в слабините ми казва „да“. И си представям кожата ѝ, отразена в металните фигури върху работния тезгях, излъскани като огледала.
Мисля, че ще трябва да го направя.
Сега. Да приключа с…
Да? Не?
Смразявам се.
Звъни се. Излизам от Стаята с играчките и се отправям към външната врата.
И после ми хрумва ужасяваща мисъл.
Ами ако не е Алиша, а Червенокоска?
Не, не. Възможно ли е да се случи това? Червенокоска има проницателни очи, което означава проницателен ум. И успя да ме намери в мола.
Взимам трошача на кости от лавицата и се приближавам до вратата.
Натискам бутона на домофона.
— Да?
— Върнън. Аз съм? — Алиша завършва изреченията си с въпросителна интонация. Изключително несигурна е.
Успокоявам се, оставям чука и натискам бутона за отваряне на вратата. След няколко минути виждам на видеоекрана лицето на Алиша, което гледа нагоре към малката камера за наблюдение над касата на вратата. Тя влиза и отиваме в дневната. Долавям странния ѝ парфюм, който според мен ухае леко на сладък лук. Сигурен съм, че не е така. Но това е моето убеждение.
Алиша отбягва да ме погледне в очите. Извисявам се над нея. Тя е дребничка и слаба, но не щиглец като мен.
— Хей.
— Здравей.
Прегръщаме се. Все ми се струва, че прегръдката е нещо, за което трябва да се подготвиш, да се подготвиш да докоснеш някого, когото не искаш да докоснеш. Като майка ми към края. Като баща ми винаги.
Алиша съблича сакото си и го окачва сама. Не се чувства удобно, когато други хора правят разни неща за нея. Тя е на около четиридесет, няколко години по-голяма от мен. Облечена е със синя рокля, каквато обикновено свързваш с образ на учителка. Все ми е едно. Не модните ѝ предпочитания ме привличат в нея. Тя наистина е била учителка, когато е била омъжена.
— Вечеря? — питам.
— Не? — Пак въпрос, макар че Алиша иска да каже „не“. Тревожи се, че една погрешна дума и интонация ще развали вечерта.
— Не си ли гладна?
Тя поглежда към втората спалня.
— Само… ако нямаш нищо против. Може ли да се любим, моля?
Странно, въпреки че това не е въпрос, знам, че Алиша изобщо не пита. Това е изявление. От нейната уста — почти настояване.
Хващам ръката ѝ и тръгваме през дневната към отсрещната стена. Вдясно е Стаята с играчките, а вляво — спалнята отзад. Вратата е отворена и разхвърляното легло е осветено от мекия блясък на нощта.
Спирам за момент. Алиша ме поглежда любопитно, но никога няма да попита дали нещо не е наред.
Взимам решение и се насочвам вляво, водейки я със себе си.
5.
— Какво се случи? — попита Линкълн Райм. — На местопрестъплението в Бруклин?
Това беше неговият начин да измъкне информация. Сакс обикновено не проявяваше инициатива да сподели подробности, или дори намеци за онова, което я безпокои — също като него. И двамата не бяха склонни да попитат: „Е, какво не е наред?“. Но замаскирането на въпроса за душевното ѝ състояние със специфичен интерес, да речем, към местопрестъпление понякога вършеше работа.
— Бъркотия — отговори Амелия и пак млъкна.
Е, Райм поне опита.
Те бяха в дневната на градската му къща в Сентръл Парк Уест. Сакс пусна чантата и куфарчето си на плетен стол.
— Отивам да се измия — каза тя и отиде в банята на партера.
Том Рестън приготвяше вечеря и чу любезностите, разменени между нея и Райм.
Във въздуха се разнасяха ухания от готвенето. Линкълн разпозна задушена риба, каперси, моркови и мащерка. Може би малко кимион, вероятно в ориза. Да, сетивата на обонянието му — онези умни лиганди — бяха обострени след нещастния случай при огледа на местопрестъплението преди години, който преряза гръбнака му и го направи инвалид. Умозаключението обаче не беше трудно, защото Том приготвяше това ястие веднъж седмично. Райм не беше чревоугодник, но то му харесваше.