Трескав блян [bg]

- Добър вечер, Абнър - каза Йорк.

Той спря и огледа корабостроителницата. Сред гъстата сива мъгла надничаха многобройните скелети на полузавършени параходи.

- Нощта е студена за юни, нали?

- Така е. Отдалече ли пристигаш?

- Наел съм апартамент в „Галт Хаус“ в Луисвил. Стигнахме дотук с кораб - студените му сиви очи изучаваха близкия параход с интерес. - Този ли е нашият?

- Тоя малчуган? - изсумтя Марш. - По дяволите, не! Това е няк’ъв евтин колесар, който правят за Синсинати. Не смяташ, че ще тикна колело отзад и на нашия кораб, нали?

Йорк се усмихна.

- Прости ми невежеството. Къде е нашият параход?

- Ела, нататък - каза Марш и посочи с бастуна си. Преди да стигнат, прекосиха половината корабостроителница. - Ей там.

Мъглата сякаш се отдръпна заради тях и те се изправиха пред кораба - висок и царствен. Пред него всички останали наоколо изглеждаха като джуджета. Каютите и перилата, наскоро боядисани в снежнобяло, блестяха дори под сивкавия саван на мъглата. Високо горе, на тексаската палуба, която като че ли се издигаше сред звездите, лоцманската будка29 сякаш сияеше. Приличаше на стъклен храм. Изящният му купол бе богато украсен с дърворезба, фина като ирландска дантела. Комините, два еднотипни черни стълба, се издигаха царствено и без никакъв наклон на цели сто фута височина тъкмо пред тексаската палуба. Върховете им приличаха на цветя от тъмен метал. Корпусът беше фин и сякаш нямаше край, понеже мъглата скриваше кърмата. Като при всички първокласни параходи, колелата и на този се намираха отстрани. По средата на кораба се издигаха огромните обли корпуси, загатващи за мощта на скритите зад тях загребващи колела. Те направо си плачеха за името, което скоро щеше да бъде изписано върху тях. Нощес и в мъглата, сред всички тези малки, простовати корабчета, този параход изглеждаше като привидение, бял фантом от съня на някой моряк. Когато застанаха пред него, Марш си помисли, че може да ти пресече дъха. Смит бърбореше на Браун, който му отвръщаше по същия начин, а Джошуа Йорк само наблюдаваше. Дълго време той остана мълчалив, но накрая кимна и заговори.

- Създали сме нещо красиво, Абнър - каза той и Марш се усмихна. - Не очаквах, че строителството ще е напреднало толкова.

- Това е Ню Олбани - отвърна събеседникът му - Затова дойдох тук, а не в някоя корабостроителница в Сейнт Луис. Тук правят параходи от детските ми години насам. Само миналата година са завършили двадесет и два. И тази година сигурно ще са поне толкова. Знаех, че ще ни свършат работа. Трябваше да го видиш сам. Дойдох с едно от ония малки ковчежета със злато и го изсипах върху бюрото на директора. Казах му: „Искам параход, и то възможно най-скоро. Искам да бъде най-бързият, най-красивият, най-добрият шибан кораб, който някога сте правили тук, ясно? Хайде ся доведи инженерите, най-умелите, с които разполагаш. Не ми пука дори да са в някой от бардаците в Луисвил, ще ги довлечеш тук още тая нощ, за да започнем. С тях докарай най-добрите си скапани дърводелци, художници, параджии и всички останали, щото ако не получа най-доброто, бая ще съжаляваш, човече“ -Марш се разсмя. - Трябваше да го видиш. Не знаеше дали да гледа златото, или да ме слуша. Уплаших го до смърт. Но направи всичко както си му е редът - той кимна към кораба. - Ама не е готов още. Корпусът трябва да се боядиса. Ше го направим в синьо и сребро, да се връзва със среброто, което поиска в салона. Още чакаме всички шантави мебели и огледала, дето поръча от Филаделфия. Почти готов е обаче, Джошуа, почти готов е. Ела да ти покажа.