Дарк Холоу [bg]

— Внимавай сега какво ти казвам — кожата до няколко дни сама ще абсорбира тези шевове. Няма да ги пипаш, чуваш ли? Нали ви знам какви сте вие, немирниците. Истински деца!

Излязох, а смехът му ме последва на улицата. Добър човек беше доктор Арчър, точен.

Оставих го да си се смее и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Намираше се недалеч от източните гробища и катедралата — голяма красива постройка на Църквата на непорочното зачатие. В тези гробища почиват онези двамата млади глупаци Бъроус и Блайд — капитани на историческите бригантини; американския „Ентърпрайз“ и британския „Боксър“, и двамата загинали в прочутата и никому ненужна морска битка край остров Монегън през войната от 1812 година. Погребали ги с пищни почести и двойно шествие по улиците на Портланд. Близо до гробовете им под мраморен паметник почива още един участник в същата битка — лейтенант първи ранг Кървин Уотърс. Той бил люто ранен и агонизирал цели две години: по време на битката бил на шестнайсет, а на погребението — вече на осемнайсет. Сам не зная защо ви разказвам тези неща, а и изобщо защо ли се сетих за тези хора по пътя към дома на Рита? Може би след срещата с Били Пърдю подсъзнателно съм си мислил за съвсем ненужно погубени млади хора.

Завих по „Локъст“, минах покрай англиканската черква „Свети Павел“ отдясно и „Свети Винсент де Пол“ — отляво, точно срещу училището на името на Кавана. Апартаментът на Ферис е в зле поддържана триетажна постройка с каменни стъпала пред главния портал. От едната страна на вратата са звънците, от другата — същият брой незаключващи се пощенски кутии.

Отвори ми чернокожа жена — портиерката, която държеше за ръката момиченце — вероятно дъщеря си. И двете ме изгледаха с подозрение. В Мейн има сравнително малко чернокожи, още от началото на деветдесетте години населението на щата е почти 90 на сто бяло. При такова съотношение човек би трябвало да внимава, така че сигурно имаха право да бъдат предпазливи.

Опитах се да се усмихна максимално предразполагащо.

— Дошъл съм при Рита Ферис. Тя ме очаква.

Очевидно усмивката не подейства, защото лицето на жената се втвърди още повече.

— Като ви очаква, защо не й позвъните? — сопна се тя и ми блъсна вратата.

Въздъхнах, позвъних. Гласът на Рита прозвуча по домофона, релето на вратата забръмча и влязох.

Поех по стълбите към втория етаж. Иззад нечия врата долитаха реплики от телевизионен сериал. Някой кихаше звучно. Потропах леко, Рита веднага отвори — държеше облечения в ританки Доналд на ръце, леко опрян на хълбок. Косата й бе прибрана в кок, носеше безформен син пуловер над сини джинси и черни сандали. По пуловера имаше следи от детска храна и слюнки. Въпреки износените мебели апартаментчето изглеждаше чисто и спретнато, усещаше се типичната бебешка миризма.

Малко зад Рита възрастна жена тъкмо поставяше на масата кашон с пелени, детски консерви и пресен зеленчук. На пода имаше пластмасова чанта с дрехи втора употреба и няколко видимо употребявани детски играчки. Веднага забелязах, че Рита държи пари в ръка. Тя долови движението на очите ми и веднага ги мушна в джоба, а лицето и леко почервеня.