![Дарк Холоу [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/1/dark-holou-bg-download.jpg)
Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
— Нека да се дразнят! Така и така за тях няма какво да съжалявам.
Той въздъхна, отпи от кафето.
— Виж какво, Чарли. Познавам те добре — ти никога не си бил лесен човек. Прекалено си умен, прекалено много ти чатка пипето. Сигурно затова си склонен да прехвърляш мярката. Всички си имаме слабости и грехове, но ти не умеещ да криеш чувствата си — страшно си импулсивен. Мисля си, че мнозина се плашат от теб, а ако има нещо, което ченгетата мразят, то е човек, който им лази по нервите. Неприятно им става, нали разбираш какво ти казвам?
— Добре де, ама на теб не ти лазя по нервите, нали?
Грънфелд ме погледна и сведе очи, завъртя чашката с кафето по чинийката. Помислих си тогава, че се колебае — дали да ми каже нещо повече или не. Когато изрече следващите думи, аз донякъде се засрамих от себе си и започнах да го уважавам още повече от преди.
— Виж какво, Чарли — аз имам рак. Лимфосаркома. Докторите са ме предупредили, че до една година ще го закъсам яката. А след това я изкарам още някой и друг месец, я не.
— Ужасно съжалявам, Джордж — казах и нещо ми заседна на гърлото, но какво бе то в сравнение с онова, което му бе на този едър и добър човек?
Грънфелд махна с ръка и отново ме измери с очи.
— Много ми се иска да имам повече време. За внуците. Да ги гледам как растат. Но пък на мен Господ ми даде да отгледам собствените си деца, а на теб това ти бе отнето. Затова ти съчувствам. Може би е погрешно да ти ги казвам тези неща така открито, но искрено се надявам да имаш втори шанс. В края на краищата това е най-хубавото, което може да ти се случи на този свят.
— Питаш ме дали ми лазиш по нервите. Не, не ми лазиш, Чарли. Зная, че смъртта ще дойде да ме вземе и този миг не е толкова далеч. Това ми дава определена перспектива на нещата. Всяка сутрин се будя и благодаря на Бога, че ми е подарил и този ден, че болката не е така силна. Отивам в 30-ия участък, сядам на онова очукано бюро и цял ден гледам десетки хора, които сами си провалят или пропиляват живота — ей така, за едното нищо, макар че иначе им завиждам, че имат още толкова много минути и часове, може би месеци и години за прахосване. Не постъпвай по този начин, Чарли, недей. Защото когато си разгневен и тъжен, когато търсиш виновника за твоите болки и несполуки, сам се обръщаш срещу себе си и си навличаш най-лошото. Самоунищожаваш се. А следващото лошо нещо е да започнеш да търсиш вината у някой друг, обикновено в околните. Ето къде могат да ти помогнат обкръжението, колегите, рутината. Затова съм все още на бюрото, а не у дома, да кряскам по жената и по децата и бавно да ги унищожавам.
Допи кафето, побутна чашата встрани.
— Зная, зная, че в края на краищата ще постъпиш както си решиш ти самият и аз, колкото и да дрънкам сега тук, едва ли ще променя нещо. Къркаш ли още?
Никак не ме раздразни прямотата, с която зададе въпроса, защото вярвах, че в него не влага лоши чувства.
— Опитвам се да се откажа — отвърнах честно.
— Е, това е нещо, така поне мисля.
Повика келнерката за сметката, надраска на една хартиена салфетка нещо, подаде ми я.
— Номерът ми. У дома. Прище ли ти се да си поговориш с приятел, обади ми се.
Плати, стисна ми ръката и си тръгна. И повече не го видях жив.
Сега бях на гроба му. Някой отсреща вдигна глава и се вторачи в мен. Погледите ни се срещнаха. Беше Уолтър Коул. Кимна ми едва забележимо, сетне извърна очи към свещеника, който четеше от подвързан в кожа молитвеник. Някъде наблизо тихо плачеше жена, високо над нас, скрит в облаците, бучеше реактивен самолет. Замислих се за миналото и изведнъж всичко утихна: чувах само приглушените думи на молитвата, шумоленето на знамето, което поставяха върху ковчега, далечното потропване на първите буци пръст по капака му.
Останах под плачещата върба, докато другите си тръгваха. С горчивина, тъга и съжаление гледах гърба на Коул, който закрачи с тях, без да ми каже и дума. Преди време бяхме много близки: първо партньори като млади полицаи, после ни свърза голямо приятелство. От всички приятели, които съм загубил, най-много ми липсва Уолтър. Коул наистина е образован човек, чете много, има купища книги; не гледа какви да е филми — избягва например екшъните на Стивън Сийгъл или Жан-Клод ван Дам; обича изисканата храна. На сватбата ми бе кум, той носеше пръстените — моят и на Сюзън. Помня, че бе стиснал бижутерската кутийка до болка — вълнуваше се заради нас милият, — а тя бе почти наранила дланта му. Навремето ужасно обичах да играя с децата му, а с него и съпругата му Лий редовно се разхождахме в съседния парк — аз и Сюзън. Животът ни вървя заедно години наред; тогава си мислех, че сме свързани до гроб — часове и часове сме прекарвали с него в коли, по барове, в съдилища и участъци, споделяли сме какво ли не.