Съветът на злото [bg]

— По дяволите, бях го забравил — измърмори Джейк и се зачуди дали ще събере сили да се справи и с него. От експлозията главата му бе замаяна, сякаш току-що се събужда от дълбок сън.

— Стой на място! — развикаха се войниците и насочиха своите пушки М-16 към него. Друг войник обърна дулото на 16-милиметровото оръдие към Джейк и постави пръст на двойния спусък. — Изправи се! Бавно!

— Да стоя, или да се изправя? Малко си противоречите — рече Джейк отегчено.

Войниците се объркаха. Летящата фигура бе унищожила пет от тежките им отбранителни средства с енергийните си залпове. А сега се оказваше, че това беше момче с фланелка на „Айрънфист“.

— Казах да се изправиш, момче! — ревна един от войниците и Джейк реши, че той командва. — Ръцете на тила! И никакви номера!

Зрението и силите на Джейк се възвръщаха, а с тях и познатото недоволство. Нима бе нужно да позволява на войниците да му нареждат? Дори и с насочени насреща оръжия? Джейк бавно се изправи и сложи ръце на тила си.

— И сега какво? — сопна се той.

Войниците се спогледаха разтревожено, а от близкото дърво започнаха да падат горящи листа.

— Оръжията не ви ли парят малко? — каза Джейк небрежно, следвайки примера на Базилиск с гаечния ключ.

Дърветата зад него внезапно лумнаха в пламъци. Войниците се стъписаха, но вдигнаха пушките заплашително.

— Казах на място!

— Не съм помръднал и с пръст.

— И да не… — думите на войника прераснаха във вик. Оръжието му се бе нажежило до червено. И той, и другарят му хвърлиха пушките. Войникът в джипа пусна спусъка, тъй като той започна да му пари на пръстите. През дебелите подметки на ботушите усети неочаквана топлина. Металният корпус на джипа започна да дими и по боята избиха мехури. След миг тапицерията на седалките избухна в пламъци.

— Спасявайте се — прошепна Джейк, а земята под краката му почерня и започна да изпуска кисел дим.

Тримата го изгледаха с ужас. Горящите дървета зад него им внушиха, че са събудили някакъв демон, а не получаваха заплата, за да се борят със свръхестествени сили. Побягнаха, без да се обръщат назад.

На лицето на Джейк се изписа усмивка; това бе по-забавно от целия му досегашен живот. Като по-малък имаше играчки и обичаше да блъска количките си, първо една в друга, после с чука на баща си, за да придаде на сблъсъка правдоподобност. Сега можеше да го прави наистина: можеше да превърне цял град в своя площадка за игра. Базилиск определено бе прав за силата. Усещането се хареса на Джейк и той искаше още.

При тази мисъл той се вдигна на няколко сантиметра във въздуха и отлетя до комплекса, в който алармената сирена все още виеше и електронен глас предупреждаваше за нарушители на няколко езика. Джейк самоуверено влезе в сградата, за да потърси наставника си.