Шестата жертва [bg]

Глава 18

Синоптикът каза, че ще вали, но слънцето се беше издигнало високо и ясно в небето. Фред Бринкли опъна ръка — можеше направо да го гледа през нея.

Той се насочи към подземието, тичайки по стъпалата в градския център БАРТ, където ходеше, докато все още имаше работа.

Бринкли сведе очи, отбелязвайки стъпките си по познатия бял мраморен под с черни контури от гранит, вървеше стабилно по мецанина, без да гледа корпоративните роби, които купуваха билети, цветя и бутилирана вода за своето ежедневно пътуване. Той не искаше да се закачи за някоя мисъл от техните промити мозъци, не искаше да види натрапчивите погледи, които му отправяха изпод качулките си.

Взе ескалатора към тунелите, но вместо да се успокои, осъзна, че колкото по-надолу слиза, толкова по-възбуден и нервен се чувства.

Гласовете бяха в него, наричаха го с различни имена.

Бринкли заклати глава, но задържа очите си приковани в пода и запя наум: „Аяяяй, БАРТ-алито линдо“, като се опитваше да спре гласовете, да ги изключи.

Още щом слезе от ескалатора на третото долно ниво, той осъзна грешката си. Платформата беше пълна с тъпаци, които се прибираха от работа.

Приличаха на буреносни облаци с тъмните си палта, с празните си погледи сякаш го вкарваха в капан.

Кадрите, които беше видял на видеостената на витрината на магазина за техника, препускаха в ума му: бяха кадри, на които се виждаше как стреля по хората на ферибота.

Той го беше извършил!

Бринкли си проправяше път през тълпата, мънкаше и си пееше тихичко, докато не стигна до ръба на платформата, стоеше на една плочка, върховете на обувките му стърчаха точно над бездната.

Усещаше омразата и гнева около себе си и собственият му гняв се надигна. Белите кахлени стени сякаш пулсираха и се снишаваха. Фред можеше да види с крайчеца на окото си как хората се обръщат към него, как четат мислите му.