Лимони на масата [bg]

Когато тя получи писмото, то й се стори недвусмислено; или ако не недвусмислено, то поне необоримо. За пръв път от двайсет и три години той я молеше за нещо; ето защо съпругът й, комуто бе останала вярна, трябваше да я пусне. Така и стана, но оттам нататък нещата започнаха да стават неясни. Как трябваше да се облече за пътуването? Като че ли не съществуваха дрехи за такъв случай, който не беше нито празник, нито погребение. Продавачът на билети бе повторил „Фалун“, а началникът на гарата бе огледал пътната й чанта. Почувства се съвсем уязвима — една дума само да й кажеше някой, щеше да започне да обяснява живота си, намеренията си, целомъдрието си. „Отивам да видя човек на смъртно легло — щеше да каже. — Изглежда, има да ми съобщи нещо на сбогуване.“ Сигурно случаят беше такъв, нали? Сигурно умираше. Не можеше да си го обясни другояче. Иначе щеше да я потърси, когато децата им се задомиха, когато тя и Аксел пак останаха само двамата.

Взе си стая в хотела до пазара. Отново й се стори, че хотелиерът оглежда пътната й чанта, пита се омъжена ли е, какво я води насам.

— Идвам на свиждане в болницата — каза тя, макар че човекът не й зададе никакъв въпрос.

В стаята си заразглежда втренчено желязната рамка на леглото, дюшека, съвсем новия гардероб. Никога не беше отсядала сама в хотел. Ето тук значи идваха жените, осъзна тя, онези жени. Почувства върху себе си очите на клюката — сама в стая с легло. Чудно как Аксел я бе пуснал да тръгне. Чудно как Андерш Буден я бе повикал без никакво обяснение.

Уязвимостта й започна да се прикрива зад раздразнение. Каква работа имаше тя тук? Какво я караше да прави той? Сети се за разни книги, които бе чела, такива, каквито Аксел не одобряваше. В книгите се споменаваха сцени в хотелски стаи. В книгите се описваха бягства на влюбени двойки, но не и когато единият е в болница. В книгите се разказваше за трогателни венчавки на смъртното легло, но не и когато двамата са семейни. Какво предстоеше? „Много бих искал да обсъдим с Вас един въпрос.“ да обсъдим? Тя беше жена пред прага на старостта, която носеше малинов конфитюр на далечен познат отпреди двайсет и три години. Като мъж той бе длъжен да й обясни смисъла на всичко това. А тя беше направила повече от необходимото със самото си идване тук. След толкова години, през които се бе старала да бъде почтена съпруга.