Лимони на масата [bg]

— Да — каза Мерил. — Но аз го намирам за… ами за скучен.

— Ние пък не харесахме „Звезден глас“ — рече Джанис в старанието си да не остане по-назад.

— Ах, обожавам го.

— Право да ти кажа, отидохме само заради Майкъл Кейн.

— Ах, обожавам го.

— Дали е спечелил „Оскар“?

— Кой, Майкъл Кейн ли? За „Звезден глас“?

— Не, искам да кажа… за всичко.

— За всичките си роли? Според мен го заслужава. След толкова години.

— Да, след толкова години. Той трябва да гони нашата възраст.

— Така ли мислиш? — Според Мерил приятелката й прекаляваше с разговорите за старостта или най-малкото за напредването на годините. Сигурно защото беше типична европейка.

— Е, и да е поизостанал малко, скоро ще ни настигне — каза Джанис.

И двете се замислиха над тези думи и после се разсмяха. Не че Мерил беше съгласна с тях, макар да ги преглътна заради шегата. Филмовите звезди имаха способността да не остаряват с нормалното темпо. И това нямаше нищо общо с пластичната хирургия. Просто някак си се задържаха на възрастта, когато си ги гледал за пръв път. Дори когато започваха да играят по-зрели герои, хората си имаха едно наум. Продължаваха да ги мислят за млади, играещи роля на старци, често пъти не много убедително.

Мерил обичаше Джанис, но я смяташе за малко старомодна. Държеше на сивото, бледозеленото или бежовото и беше оставила косата си със сиви кичури, но от това нямаше полза. Толкова естествено й стоеше, че изглеждаше като боядисана. Дори този голям шал, забоден на рамото й с небрежен замах, беше зеленикаво-сив, ей богу! Но категорично не вървеше на панталон, поне не на нейния. Жалко. Сигурно навремето е била симпатична. В никакъв случай красива, разбира се. Но симпатична, да. Хубави очи. Поне като се вгледаш в тях. Ала Джанис не правеше нищо, за да привлече внимание върху очите си.